Актьорът Борис ЛУКАНОВ: Театърът е храм за вярващи и атеисти!

Щастлив съм, защото професията ме срещна с най-големите

Много по-различно е изкус­т­вото, което младите правят днес, но съв­сем не е по-лошо

Борис Луканов е роден на 15 юни 1936 г. в град Ловеч. Самодеец в теат­рал­ната училищна група и самодей­ния театър при читалището в Ловеч. Пър­вата му роля е на Леополд Шубер в пиесата „Раз­лом“ на Борис Лав­ренов. Пос­тавена е от учителя по бъл­гар­ски език и литература Трифон Хинов. Завър­шва Пълно средно смесено училище „Христо Кър­пачев“ (Ловеч) и специал­ност „актьор­ско майс­тор­с­тво“ във Вис­шия инс­титут за теат­рално изкус­тво „Кръс­тьо Сарафов“, София в класа на проф. Стефан Сър­ча­джиев (1959). Работи като актьор в Доб­рич, Варна и Народ­ния театър „Иван Вазов“ (от 1982 г.) Играл е кул­тови роли в пиеси на Горки, Чехов, Тур­генев, Шек­с­пир и др. Работи с най-добрите режисьори, сред които са Станчо Стан­чев, Ц. Цвет­ков, Олег Ефремов, Асен Шопов, Вили Цан­ков, Енчо Халачев, Алек­сан­дър Мор­фов, Явор Гър­дев и др. Член на Съюз на артис­тите в Бъл­гария и Съюза на бъл­гар­с­ките фил­мови дейци). Учас­тва в 48 бъл­гар­ски игрални филма. Превъз­ходно играе ролите на видни и значими лич­ности от раз­лични историч­ски епохи: Йован Рай­чев („Легенда за Паисий“, 1963 г.), проф. Алек­сан­дър Цан­ков („По дирята на без­с­ледно изчез­налите”), д-р Алек­сан­дър Пеев („Сами сред вълци“), генерал-лейтенант Иван Маринов („Ударът“), Гьорче Пет­ров („Мера според мера“), д-р Кръстю Кръс­тев („Дело 205/1913“), Кав­хан Етх („Борис I“), Стефан Стам­болов („Меч­татели“), бащата на Дали („Дали“) и др. Учас­тва в испан­ска и френ­ска продук­ция, в които пар­т­нира на Май­къл Куин и Крис­тоф Лам­бер. Борис Луканов е зас­лужил артист на Бъл­гария, носител на орден „Кирил и Методий“, наг­рада за актьор­ско майс­тор­с­тво от Съюза на артис­тите в Бъл­гария, наг­рада за най-добра мъжка роля в пиесата „Прокурорът“, наг­рада за най-добра мъжка роля за ролята на д-р Алек­сан­дър Пеев във филма „Сами сред вълци”, почетен граж­данин на Ловеч , носител на „Аскеер” за цялос­тно твор­чес­тво и почет­ния знак на Минис­тер­с­т­вото на кул­турата „Златен век“.

- Каз­ват, че в душата на всеки истин­ски артист живеят двама души. Как се чув­с­т­ват те, и двамата на по 40 години?

- Целият човешки живот е поб­ран в един теат­рален монолог. Имах къс­мет. Прес­качах могили и локви, но пътят ми бе успешен. След „По дирята на без­с­ледно изчез­налите” чух две пох­вали зад гърба си, третата Джоко Росич я написа: „Има артисти като Борето Луканов и Николай Бинев, които уж нищо не правят, а всъщ­ност раз­къс­ват екрана!” Иванка Гръб­чева ме сбърка с големия Иван Кон­дов, а Коста Цонев рече: „Ей това момче ще ни раз­каже играта!”

- Животът е пътешес­т­вие по мар­ш­рут, начер­тан от горе. Колко е стръмен и дълъг пътят от Леополд Щубе до Мат­вей Семенович Шабел­с­кий?

- Театърът е храм за вяр­ващи и атеисти, в който трябва да влезеш с чисти обувки. Моят път бе белязан от предиз­викател­с­тва и щас­т­ливи мигове, а всеки от героите, които играх, ми даде по нещо. На границата между две столетия и теат­рал­ното изкус­тво претърпя драс­тични промени. Някога благоговеехме пред академизма и осан­ката на Мел­помена, всеки път влизахме в салона като в ритуална зала за вен­чавка… Някога бе немис­лимо дори да свир­неш с уста от сцената. Днес всичко е въз­можно. Днес младите нах­луват като завоеватели, без скрупули и ритуали. Играят раз­к­репос­тено, влизат на репетиция с банич­ката и кафето и аз недоумявам какъв е тоя ужас. Но щом започне същин­с­ката работа, те се хвър­лят в най-невероятни неща, които режисьорът пред­лага, а аз стоя отс­т­рани и си каз­вам – тия на китайски ли си говорят? Много по-различен е театърът, който младите правят днес, но не е по-лош.

- Щас­тието е като Синята птица на Метер­линг, която каца за миг. Да не би да си сковал къщичка на своето рамо, та тъй дълго птичето не отлита?

- Имал съм щас­т­ливи мигове, макар да нямам „Порше”. Рад­вам се на моята прек­расна дъщеря, която ме дари с две също тъй прек­расни внучки и едната от тях, Станис­лава, избра моята трудна професия. Аз съм щас­т­лив от професията си — тя ми даде въз­мож­ност да се срещна с почти всички най-големи автори на света — Шек­с­пир, Молиер, Чехов… Защото да го четеш е едно, съв­сем друго е да влезеш вътре в тек­ста, в душата на автора и да го играеш… Щас­т­лив съм, защото професията ме срещна с най-добрите бъл­гар­ски артисти в киното и в театъра – Калата, Наум, Коста… С най-добрите режисьори. Имах щас­тието да се срещна с Леон Даниел в „12 раз­г­невени мъже”, през 91-ва ни дадоха „Аскеер” за под­дър­жаща роля. В киното работих с Шаралиев, Зако Хес­кия, Киран Коларов, Георги Дюл­геров, мар­гарит Николов… Чувал съм пох­вали зад гърба ми, щас­т­лив съм и с „Аскеера” за цялос­тно твор­чес­тво, който получих с извес­тно неудоб­с­тво, защото има и по-достойни от мен. Трябва да си приз­ная, че винаги се рад­вам на успехите на мои колеги. Не умея да завиж­дам.

- Извинявай, ти бъл­гарин ли си?

- Знам ли. Би тряб­вало да съм бъл­гарин, но наис­тина не умея да завиж­дам. Благород­с­т­вото в хората винаги ме е просъл­зявало. Вероятно затова съм имал и други щас­т­ливи мигове в твор­чес­ката си работа. Неот­давна след края на репетиция, една млада акт­риса ми каза „Благодаря ти!” Помис­лих, че е заради цигарата, с която я почер­пих и мах­нах с ръка. А тя добави: „Благодаря ти, че си тук!” Помня, на 35 години ми дадоха да играя 70-годишния проф. Полежаев, а завис­т­ниците в театъра скочиха – защо той? Не го раз­бирам това. А в „Кул­тура” и в другите вес­т­ници сипеха хвалеб­с­т­вия. Очевидно съм се справил с ролята, но не и със завистта. Тая нарицателна бъл­гар­ска завист… Обичам историята, но аз взех да я изучавам по-детайлно пок­рай ролите, с които теат­рал­ната ми съдба ме дари. Историчес­ките герои не се играят, за да раз­кажат историята, а за да кажат нещо важно на нашите съв­ремен­ници. Когато играх д-р Кръс­тев, аз бях поразен от пос­ланията на кръга „Мисъл” към днеш­ното време. Какво знаех за Алек­сан­дър Цан­ков, преди да го изиг­рая? Учеб­никар­с­ките щампи – кръволокът, нарисуван от Беш­ков с отрязаната глава на Стам­болийски. В същото време на лек­циите на проф. Цан­ков е било претъп­кано от млади хора. Когато прочетох речите на Цан­ков пред Народ­ното съб­рание раз­б­рах колко малко знам за своя герой… Политичес­ката демагогия е присъща на всяка власт.

- Да се вър­нем към началото. Леополд Щубе от пиесата „Раз­лом“ на Борис Лав­реньов ли е пър­вата ти роля?

- Ако трябва да се върна в самото начало, то бе в чет­върто отделение. За съжаление не ми дадоха роля с текст в „Май­чино сърце” и аз вър­тях една линийка на конец, за да правя вятър. Истината е, че меч­таех да стана моряк, но бях зле с математиката, затова не влязох в Мор­с­кото училище. Можят приятел, големият съвет­ски артист Армен Джигар­ханян каз­ваше, че актьор­с­ката професия е като професията на обущаря – трябва да умееш и да набиваш клечки… Помня пър­вато теат­рално пред­с­тав­ление, което гледах в Народ­ния –„Фал­с­таф и веселите уин­д­зорки”. Беше по време на вой­ната, през 1942 г., а в спек­такъла играеше Кръс­тьо Сарафов. На другия ден баща ми ни заведе в една кръчма, която я дър­жеше негов съселянин. Кръч­мата е извес­тна и досега, казва се „Под липите”, а в отс­рещ­ната къща, на бал­кона се показа актьорът Кръс­тьо Сарафов. След години нарекоха съсед­ната улица на негово име, а аз запазих спомена и до днес… Бях второ отделение, когато татко замина на фронта. Реших да му напиша писмо, което започва с думите: „Всяка заран те чакам да се вър­неш!” Обаче още не знаех съв­сем правописа и само си пов­тарях намис­леното пос­лание. Когато татко влезе за втори път в зат­вора, мен ме пращаха да искам раз­решителна бележка за свиж­дане, помня дебелите телени мрежи, през които ми махаше татко. Всъщ­ност той завър­шил Автомобил­ната школа като млад вой­ник и станал шофьор на Стам­болийски. По време на прев­рата на 9 юни, Стам­болийски си е бил в Славовица, а татко е карал Райко Дас­калов на театър и така се е спасил…

- Ето още една причина да обичаш театъра!

- О, с Мел­помена имам стара и дълга любов! Сега ми изп­лува спомен от пок­лонението на големия Петко Атанасов в Народ­ния. Той играеше Репетилов от „От ума си тегли”. И излиза Стаматов пред смъл­чания траур, дълго стои и казва: „И Петко си отиде… А ние шумим, братко, шумим!” Ето това се казва над­г­робно слово.

- Теат­рал­ната реформа, тъй шумно рек­ламирана от Съюза на артис­тите в Бъл­гария, доведе чудото „делегиран бюджет”. Но едно зло никога не идва само. Делегираният бюджет доведе в храма хал­турата и теат­рал­ната чалга. Накъде отива род­ният театър, ще бъде или няма да го бъде?

- Аз така и не можах да я раз­бера тая реформа в театъра. Когато „Мер­цедес” решава, че нещо не е наред, събира най-добрите специалисти в света, дава им огромни пари и прави реформа. При нашата теат­рална реформа, пър­вото нещо, което умуват, е как да стане с по-малко пари. Затова нищо не става. Без пари няма как да се случи реформа. Преб­рояват откъс­натите билети и колко стола са заети. Тогава теат­рал­ните шефове взеха да правят врътки, за да стък­мят по-голям брой продадени билети. Има и друг проб­лем. Актьорите от нашето поколение никога не се интересуват от пари. И много от тях не успяха да се пригодят към пазар­ната икономика в изкус­т­вото.

- Ще спаси ли красотата този опрос­тачен свят?

- Опрос­тач­ването на бъл­гарина се превърна в дър­жавна политика. Вес­т­ници, телевизия, всички сред­с­тва за масова инфор­мация много съдейс­т­ват за това. Сега като гледам хуморис­тич­ните шоу прог­рами, в които учас­т­ват много добри актьори, аз вместо да се зас­мея, изпит­вам срам. И като видя как пуб­ликата се залива от смях на прос­тотията, започ­вам да си мисля, че дър­жавата добре си е свър­шила работата в опрос­тач­ването на нацията. Трябва да се вър­нем много години назад, към някои пър­вични цен­ности на бъл­гарина, които той е притежавал. Кол­кото и да ги смятаме за остарели, трябва да започ­нем отнякъде на чисто…

- Какво може да те накара да се усмих­неш?

- Днес слязах долу до квар­тал­ното кафе, таман си бях взел лекар­с­т­вата от аптеката и един съсед ми вика „Ела, да те черпя едно кафе!”. Сед­нах, а след малко дойде съсед­ката с внучето си на годинка и нещо. Щом ме видя, то започна да се смее. И накара и мен, стария дядо, да се зарад­вам и да се усмихна. На какво мога да се усмихна днес? В тая всеобща сивота, която ни обг­ражда, ме радва талан­тът на младите – Иван Бър­нев, Рени Вран­гова, Деян Дон­ков

- Досега си влязъл в образите на едни от най-важните дър­жавни мъже в род­ната история — цар Борис III, Стефан Стам­болов, д-р Алек­сан­дър Пеев, Бог­дан Филов, Гьорче Пет­ров, д-р Кръстю Кръс­тев,  Алек­сан­дър Цан­ков, генерал Иван Маринов, Георги Димит­ров. Би ли изиг­рал Тодор Жив­ков или Симеон Сак­с­кобур­гот­ски?

- Не знам, може би. Изкус­т­вото започва с измис­лицата. Бай Косьо Кисимов каз­ваше – ако играехме живота едно към едно, нашето твор­чес­тво щеше да се нарича естес­тво, а то се нарича изкус­тво. Защо има тол­кова пос­тановки на „Хам­лет” или „Ромео и Жулиета”? Историята е една и съща, но всеки режисьор има раз­лично въоб­ражение, раз­лична трак­товка на тая история. Но когато играеш автен­тични исторически лич­ности, трябва да си даваш сметка за дос­товер­ността на образа, който пресъз­даваш. Днес театърът не е онова, което беше. Сякаш рухна онова ритуално благоговение, което изпит­ваше нашето актьор­ско поколение, влизайки в храма.

- Внуч­ките ти поемат в широк, утъп­кан коловоз, но никак няма да им е лесно. Какво би ги посъвет­вал един препатил и помъд­рял дядо?

- Станис­лава преодоля своите пър­воначални меч­тания и си търси място във времето, в което живее. Изненадан съм от кул­турата, която има. Тя знае много, благодарение на баба си. При нас израсна и се рад­вам на успехите й, когато реши да тръгне по трън­ливия път на дядо си… Други са цен­нос­тите на днеш­ното младо поколение. Попитай един млад мъж иска ли да ходи вой­ник, да брани границите на Родината? Никога! Питай го иска ли да остане в Бъл­гария? Много рядко някой ще рече „Да!” Той иска да учи в чуж­бина, но не за да се върне, а за да остане там.

- Ти си почетен граж­данин на Ловеч, „зас­лужил артист“, носител на орден „Кирил и Методий”, “Аскеер“ за цялос­тно твор­чес­тво и още много отличия. Колко важна е наг­радата за един артист?

- Дотол­кова, че да прос­ветли паметта на другите за онова, което си сторил. Славата е преходно явление, а наг­радите оставят диря, те са своеоб­разен код на спомените ти за без­въз­в­ратно отлетели роли, образи, спек­такли… Добре би било всяка наг­рада да идва нав­реме, а не когато не можеш дори да й се порад­ваш.

- Играеш в пиеса на Чехов. Не е ли провин­циално овех­тял рус­кият фел­д­шер на фона на пош­лото полит­кабаре и глобал­ната психопатия по света и около нас?

- Човеш­ката природа е тленна, затова най-важно е да опазим душата си чиста. Но човечес­т­вото не поум­нява, нап­ротив! Става все по-алчно и агресивно. Тъкмо затова пиесите на Чехов днес са по-актуални от всякога. Тоя лечител на нашите души все още има какво да ни каже…

- Пред­с­тави си, че имаш въз­мож­ност да се обър­неш не само към целокуп­ния бъл­гар­ски народ, а към целия свят. Как ще ги накараш да отидат на театър?

- За Бога, братя, ако не ходите в неделя на цър­ква, идете барем на театър, същото е. За да спасите своите души!

Интер­вюто взе

Ивайло ДИМАНОВ