ЕСЕНТА НА ПАТРИАРХА
- Четвъртък, 07 Април 2016
100 години от рождението на д-р Петър Дертлиев
КАРЕ:
Днес се навършват 100 години от рождението на големия български политик доктор Петър Дертлиев. Във връзка с тази дата и в памет на лидера на българската социалдемокрация публикуваме портрета на д-р Дертлиев, написан от професор Димитър Иванов през 2000-та година и намерил място в книгата му „Български образи“.
„В края на седмицата лешоядите плъзнаха по
балконите на президентския дворец, разкъсаха
с клюнове телените мрежи на прозорците,
раздвижиха с крилете си застоялото вътре
време и в понеделник сутринта градът се
събуди от вековната си летаргия.“
Габриел Гарсия Маркес
С тази социална метафора от едноименния роман на Габриел Гарсия Маркес можем да започнем редовете, посветени на доайена на новата ни социалдемокрация д-р Петър Дертлиев. И, разбира се, още оттук могат да започнат и споровете - не дали е доайен, това едва ли някой ще оспорва - а какъв е Доктора - социалист, социалдемократ или просто антифашист и демократ. По партийна принадлежност той безспорно е социалдемократ, но по дух, по морал и по действия отдавна се е издигнал над теснопартийна- та принадлежност. „Аз съм по-ляв от теб“, каза ми веднъж той, след като дълго беше разказвал за свои другари комунисти от периода на борбата с фашизма. В книгата си „Ден първи - ден последен“ Доктора се изповядва: „Ако трябва да си представя завършен социалдемократ - това е баща ми. Беше истинско триединство: социалдемократ, синдикален лидер, кооператор.“ Тази бащина характеристика е по-скоро гражданска, а не партийна, защото на мястото на „социалдемократ“ в „това истинско триединство“ съвсем спокойно можем да поставим „комунист“ или „земеделец“, без да се наруши нито хармонията, нито фактологията - социалдемократи, комунисти и земеделци ръка за ръка са работили и в синдикатите, и в кооперациите.
И още един свеж полъх от историята на левите партии и движения: „Вече съм ученик не в коя да е гимназия, а във Втора мъжка, Царската. Неусетно как се озовавам в кръжок, в който освен такива като мен и неколцина анархисти основата са комунисти. И започва нещо забавно - моето социалдемократизиране в комунистически кръжок... За хората, които преживяха ужасите на болшевизма, много от това, което ще четат за момчетата комунисти от моята младост, ще им се види не много приемливо. А това бяха прекрасни млади хора, възторжени мечтатели, жадуващи за подвизи... Обяснението за онова отвратително прераждане, което се случи с повечето от тях след 9 септември 1944 г., може да се потърси в аксиомата - всяка власт развращава, абсолютната - абсолютно. Струва ми се, че най-трудното и най-голямото достижение в моята младост е, че от мечтател, какъвто бях, не станах комунист.“
Д-р Дертлиев, като повечето големи политици, има уникална биография. Четейки я, написана от самия него в мемоарните му книги, ще срещнем много оригинални съждения и оценки, въобще некореспондиращи с представата за доктринерство или теснопартийна ограниченост. Напротив, проследявайки живота му, ако за миг затворим очи и дадем воля на въображението, добиваме усещане, че пред нас стои една от първите „чучулиги“ на българската социалдемокрация - я Никола Габровски, я Евтим Дабев или Сава Мутафов. А понякога и Димитър Благоев, който като че ли говори точно на него: „Много важно е човек да схване задачите на своя век. Според това доколко човек разбира тези задачи, дотолкова той може да бъде полезен като обществен деятел.“
Както първите социалдемократи, така и д-р Петър Дертлиев разбира отлично тези задачи. И не само ги разбира, но и напълно съзнателно и последователно се стреми към тяхното изпълнение. Независимо от поведението на някои по-млади, но с остарял дух и друг морал партийни водачи и самозвани лидери, той скромно застава в единния строй на политическата левица. Защото, ако преди повече от един век е било необходимо разпръснатите социалдемократически дружинки да се обединят в една партия, то днес е дваж по-необходимо социалистическата и социалдемократическата тенденция да обединят усилията си в името на общото начало и с поглед към общата цел - демократическия социализъм и социалната държава на XXI век.
Левите партии и организации у нас, независимо как са се наричали през вековната си история или как се наричат днес - БСП, БСДП, БЕЛ, ОБТ, работнически, комунистически, революционни, младежки, имат един корен и начало - Бузлуджа, 1891 година.
Още тогава в търновското лозе на Никола Габровски и на старопланинския връх се водят остри спорове, полемизира се чрез целия арсенал на марксовото учение за името и програмата на новата партия. И може би като резултат на политическа незрялост, но по-скоро като израз на огромното желание на първите марксисти в България да останат заедно, а не да се делят, те стигат до компромис: ако в названието на партията остава определението „социалдемократическа“, то в програмните й документи навсякъде се говори за „социализъм“. Защото и тогава, и сега има теоретици и политици, които смятат, че разликата не е фатална до степен да превърне двете тенденции в най-люти врагове. Състояние, чиито печални резултати Доктора е изпитвал на собствен гръб в продължение на 40 години. Дори и днес, когато в Европа управляват социалдемократически партии и коалиции, международните им организации се наричат Социалистически интернационал и Партия на европейските социалисти. В Декларацията, приета на XVIII конгрес на Социнтерна през повратната за съдбата на социализма 1989 година се говори за демократически социализъм, но се извежда нов изключително важен проблем: „фундаменталният въпрос, пред който сме изправени сега, не е дали ще има промени в бъдеще, а по-скоро кой ще ги контролира и как. Отговорът на социалистите е недвусмислен. Народите в света са тези, които трябва да упражняват контрол чрез разгръщане на демокрацията във всички сфери на живота - политическата, социалната, икономическата.“
Ето защо въпросът, за кой социализъм говорим днес в България, е ненавременен. Социализмът, граден от комунистическо-болшевишки позиции, рухна под тежестта на собствените си грешки в теорията, в държавното строителство и в управленския морал. В тази последна категория влизат и онези извращения и престъпления, които едната част от бившите съкръжочници марксисти на Доктора са допуснали срещу другата част, използвайки с цялата й сила властта, която заедно са завоювали.
Пътят на българския демократичен социализъм напред е ясен - той много се доближава до позициите на социалдемократите, но не е само социалдемокрация. Защото при избора на този път трябва да се отчитат както стратификацията на българското общество, така и натрупаният исторически опит на левицата. А също и колебливостта и несигурното партньорство на някои социалдемократи. Макар и да изглеждат безнадеждно остарели някогашните комунистически определения „колеблив като социалдемократ“ и „катраник на буржоазията“, те доста добре илюстрират не само миналото, но и днешното поведение на част от социалдемократическите вождове. Които, водени от егоизъм и кариери- зъм, в името на властта за пореден път са готови да отстъпят от социалните си позиции и морал.
Тази нова политическа действителност д-р Петър Дертлиев до края на живота си разбираше много добре. И го показваше пред обществото под формата на една модерна и интелигентна диалогичност, на един новаторски дух и в крайна сметка с отговорността на истинския политически лидер. Със своята инициатива за обща среща празник на Бузлуджа през 2000 година, с готовността си да даде прошка и да приеме прошка и извинение от братя по идеи и по съдба той достойно зае мястото на патриарх на българската социалдемокрация, на българския демократичен социализъм.
Но един патриарх на много църкви не може да бъде. Затова и ролята на д-р Дертлиев в практическите обновителни и единителни процеси на левицата беше изключително важна. Стоейки „редом“ и същевременно „между“ социалиста Г. Първанов, лейбъриста Кр. Петков и либерала А. Доган, той се превърна в онази обединителна фигура на бъдещата лява коалиция, към която по-късно биха се присъединили земеделци, еколози, комунисти.
И уверено бихме казали, че есента на д-р Петър Дертлиев беше златна, защото е дала златен плод: лявата алтернатива на модерната българска държавност. „Изживяното от мен, казва предсмъртно Доктора, трябва да бъде зов за битка, трябва да събира приятелите на свободата, социализма, демокрацията. И да предизвиква на бой противниците. Няма поражение - лично, партийно и национално, докато не свалиш знамето. Хоризонтите са далече, но аз искам заедно с вас да ги докоснем.“
Проф. Димитър Иванов
„Дума“, 24.07.2000 г.