Вестник Земя

СБЖ и СБП подготвят съвместно сборник в памет на Петър Динчев

Като въз­поменание за отиш­лия си през март т. г. голям жур­налист, поет, сатирик, фол­к­лорист и дъл­гогодишен главен редак­тор на сп. „Читалище“ Петър Дин­чев, по инициатива на литератур­ния кръг около сп. „Читалище“, Съюзът на бъл­гар­с­ките писатели и Съюзът на бъл­гар­с­ките жур­налисти под­гот­вят съв­мес­тно издаването на сбор­ник с пос­ветени нему статии и спомени.

Пред­седател­ката на СБЖ Снежана Тодорова пред­с­тавя в бъдещия сбор­ник след­ния творческо-биографичен обзор за Петър Дин­чев.

Петър Дин­чев е жур­налист, поет, сатирик и фол­к­лорист, който с талан­т­ливото си перо винаги е служил на хората, изпъл­нявайки чес­тно и дос­тойно своя професионален дълг. Неговите тек­с­тове във вес­т­ниците „Родоп­ски уст­рем“ (Смолян), „Кооперативно село“, „Земя“, сп. „Читалище“ и др. пот­вър­ж­дават високия му професионализъм, бор­беност, вяр­ност на най-добрите традиции на бъл­гар­с­кото слово.

Пуб­ликациите му предиз­вик­ват интерес сред авторитетна читател­ска аудитория както в Бъл­гария , така и в Авс­т­рия, Беларус, Мол­дова, Полша, Словакия, Русия, Унгария, Украйна. Въз­пява красотата, хората и непов­торимото обаяние на род­ния край. Той е предан син на Майка Бъл­гария и това се усеща в цялос­т­ното му твор­чес­тво.

Издава самос­тоятелно и в съав­тор­с­тво поетич­ните антологии „Свещ­никът да свети“, „Бъл­гария во век“, „Кота 38“, „Завинаги с нас“, „Родни предели“, „Земя благос­ловена“, както и книгите „Денят нас­тъпва“ /(980, в съав­тор­с­тво), „Няма греховна любов“ (1991), „Звезди на бъл­гар­с­ката народна музика“ (1994), „Къде го чукаш, къде се пука. Малки басни“ (1994), „Диво чув­с­тво“ (1995), „Дяволиада. 13 срещи с Мефис­тофел“ (1996, 2008), „Малка Вселена“ (1996), „Раз­вър­зани пориви“ (1996), „Насън или наяве. Малки басни“ (1997), „Филиал на ада“ (1997), „И сънувам неж­ност“ (1998), „Очи в очи“ (1998, в съав­тор­с­тво), „Гор­чиви сонети“ (2001), „Подарено време“ (2003), „Озарение. Моите изб­рани стихот­ворения и поеми“ (2007), „Когато душата ти плаче. Елегии“ (2012), „Гравитация“ (2013), „Проз­рения. Изб­рани стихове“ (2013), „Потомка на Орфей“, пос­в­тена на неговата съп­руга Бойка Присадова (2015), „Полъх на смола“ (2017), „Пътеки към изг­рева“ (2017), „Съзидание“ (2018), „Баладичен шепот“ (2019), „Зелено ехо“ (2020).

Петър Дин­чев е носител на много национални наг­ради. Отличен е със „Злат­ното перо“ на Съюза на бъл­гар­с­ките жур­налисти, има две отличия на Съюза на бъл­гар­с­ките писатели — за поезия и фол­к­лорис­тика, „Сребърна лира“ на Съюза на музикал­ните и тан­цови дейци, Национал­ната литературна наг­рада „Иван Нивянин“ и др.

Споменът за него е жив, защото благород­с­т­вото, човещината и доб­рите дела, които ни завеща, вдъх­ват сила и вяра в прос­перитета на Бъл­гария и успеха на бъд­ните поколения!

Извес­т­ният жур­налист, писател, литературен и кинок­ритик Величко Хинов, член на КС на СБЖ и редовен автор на сп. „Читалище“, също се включва в бъдещия сбор­ник за Петър Дин­чев със след­ните редове, написани за него.

ЕДИН ОТ ЯТОТО

Започна отвисоко моят пъти няма стръм­нините да го спрат! (Петър Дин­чев“ — „Извисяване“) * …Трябва да е заминал.Винаги тръгва за Родопите с нетър­пение. Оттам е започ­нал, Там е отк­рил в корените си Словото. Науката не отговаря защо човек винаги се връща при корена.Има неща, които не се учат на универ­ситет­с­ката банка. Там, между книгите, в биб­лиотеките се сбират поз­нания. В началото той също търси своите посоки, подос­тря перото си, пробва го в студен­т­с­кия вес­т­ник. Това е времето, когато поетич­ните трели, споходили го отрано, ще лит­нат нагоре, ще вземат връх. И той се озовава в поетич­ното ято на Алма Матер, дето ще срещне и приятел­с­т­вото с Матей Шоп­кин и Драгомир Шопов, Янко Димов, Христо Бан­ков­ски, Кирил Гон­чев, Лъчезар Елен­ков, Недялко Йор­данов, Георги Ведроденски-Мортус, Иван Цанев, Иван Николов, Стойчо Стой­чев, Вой­мир Асенов и още, и още млади поетични надежди. С времето те ще се превър­нат в уверени гласове — едно истин­ско небе от крила, поети на своето време, нап­равили пър­вите си стъпки по страниците на студен­т­с­кия вес­т­ник на СУ „Климент Охрид­ски“. * Пър­вите от това ято (скоро животът доведе и други талан­т­ливи пера на поетичес­ката нива) Георги Джагаров припозна като талан­т­ливо април­ско поколение, раз­цъф­нало с пролетта на обновяващата се страна.Всеобщият съзидателен подем се отъж­дес­тви и със строител­с­т­вото на новия литературен език, озвучен с имената на Пеньо Пенев, Усин Керим, Слав Хр. Карас­лавов, Дамян П. Дамянов, Евтим Евтимов, Най­ден Въл­чев, Божидар Божилов, Владимир Башев, Иван Дин­ков, Любомир Лев­чев…

…Вратата е отворена, ала не се чуват бав­ните му, въз­тежки стъпки по стръм­ната прос­кър­ц­ваща стълба. Таван­с­ката стая, която сбира литератур­ния кръг на най-„възрастното“ бъл­гар­ско списание излизащо още от времето на роб­с­т­вото, сега е притих­нала. Бюрото му е празно. „Читалище“, спис­вано за бъл­гарите, където и да са по широкия свят, загуби дъл­гогодиш­ния си главен редак­тор — поета , публициста-стожер, общественика-родолюбец Петър Дин­чев.

Тишината струи от книгите и гриж­ливо под­редените по раф­товете годишни течения на списанието. Те са леко посивели от праха на времето, но пазят паметта за род­ните читалища — самобитни светилища на бъл­гар­с­кия дух и кул­тура, въз­питавали поколение след поколение, съх­ранили своеоб­разието и чис­тотата на традицията бъл­гар­ска.

Пър­вият му прис­тан е в. „Родоп­ски уст­рем“ в Смолян. Там, в род­ните Родопи, бликва и го обзема с пълна сила магията на народ­ната песен — останала док­рая негов песенен извор, обич и прек­лонение пред гения на народа ни. Там се среща и с любовта на живота си — народ­ната певица Бойка Присадова, с която ще извърви зем­ния си път. На нея ѝ пред­с­тои слава, национални и световни сцени, пътувания и вър­хове. Но освен житейс­ките борби, освен род­с­т­вото на душите, неделимо ще ги свър­зва и крепи любовта им към бъл­гар­с­кия фол­к­лор. Живото, треп­тящо чув­с­тво за родна земя, прек­лонението пред ней­ната непов­торима хубост, усещането за небе и полет — това завинаги ще попие в словото на поета и ще се превърне в пътеводна звезда на твор­чес­т­вото му. А го чакат пътища.

Вече е в столицата — едно тъм­нокосо, пълно с енер­гия и идеи момче на границата със зрелостта, е в редак­цията на многотираж­ния вес­т­ник „Кооперативно село“. След студен­т­с­кия вес­т­ник там се намерихме отново — Петър пос­рещаше сът­руд­ниците с благата си усмивка зад бюрото, на което някога е седял самия Стефан Стан­чев. А отс­реща — аз с моите опити за кинок­ритика; вед­нъж чакам одоб­рител­ния му под­пис (но и мнението му преди всичко) за една моя рецен­зия, а той ме пог­лежда с топ­лите си очи: „Ей, Величко, аз ли ще те уча как се пише за киното, или ти — мен?“ — и завъртя чакания под­пис на първа страница…

Ще минат години, често ще си спом­няме весели случки, ще се срещаме по премиери на книги и филми, за да се намерим отново в тази стая на тавана на писател­с­кия ни Съюз. Вратата на списание „Читалище“ е винаги отворена и онази негова усмивка озарява изпъл­неното с високо твор­ческо нап­режение прос­т­ран­с­тво. Тук по традиция се раж­дат в раз­говори и спорове идеи, обсъж­дат се материали, поетични творби и опуси от всички жан­рове, чес­титят се нови книги, рад­ват се на нови автори, на нови имена… и са традиционно критични към пропус­ките и греш­ките.

Литератур­ният кръг „Читалище“ носи в себе си не само спомена от миналото, от началото, където у всекиго от нас е свет­нало прозор­чето на едно читалище, което ни е сродило завинаги със Словото, с книгата, с народ­ната песен и танц, със самодей­ната сцена, които винаги и днес дават крила за полет на новите поколения. P.S. Преди няколко години се появи една интересна поетична антология. Тя пред­с­тавяше 15 бъл­гар­ски поети, родени през 38-та година на миналия век. Един от инициаторите и кръс­т­ник на поетич­ния сбор­ник бе Петър Дин­чев — той бе дал името на том­чето: „Кота38“. Тер­минът означаваше общия стремеж на поетите към покоряване, към щур­муване на поетич­ните висини и отбеляз­ваше тях­ната юбилейна 70-годишнина…По предоп­ределен знак и в определен час за всеки ще ударят и отз­вучат кам­баните на времето. Но ще остане да звучи завинаги кам­баната на бъл­гар­с­кото поетическо Слово.

В ней­ната магическа сплав ще отеква и неговият глас — ведно с гласа на ятото, което преоб­рази поетичес­ките небеса на Бъл­гария и ни я завеща — да я пазим и обичаме, да говорим с ней­ния свещен език и се вдъх­новяваме от ней­ните песни.

От сайта на Съюза на бъл­гар­с­ките жур­налисти