Вестник Земя

            Коопмедия                    ЦКС
         НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

25 въпроса за Крим
Вестник Земя - първа страница

Брой 233, Година XXXIII

Back Вие сте тук:Начало Памет (2) 95 години от рождението на Стефан Продев

95 години от рождението на Стефан Продев

95 години от рождението на Стефан Продев

На 15 сеп­тем­ври се навър­ш­ват 95 години от рож­дението на един от най-големите бъл­гар­ски пуб­лицисти — Стефан Продев. Творец, който остави дъл­бока диря в полето на род­ната жур­налис­тика. Лич­ност, съумяла да сплоти около себе си колек­тив, съз­дал едни от най-добрите пуб­лицис­тични творби в модер­ния бъл­гар­ски печат на страниците на в. „Дума“, чийто основател и главен редак­тор от 1990 до лятото на 1999 г. беше Продев. Вес­т­ник, който винаги ще бъде свър­з­ван с неговото име.

Бъл­гар­с­кият политически, а и медиен пей­заж е силно критикуван, и не без основания, че е „омазан“ и „оцапан“, но от дис­тан­цията на времето, без колебание може да заявим, че едно от свет­лите петна, които така и останаха незасег­нати от „мръс­ната пяна“ на обществено-политическия живот, е Стефан Продев. В паметта на социалис­тите, а и в общес­т­вената памет, той ще остане като пуб­лицис­тът, чийто тек­с­тове вдъх­ваха надежда на хората във времена на отчаяние и приземяваха сил­ните на деня, във времена на еуфория.

Стефан Продев произ­хож­даше от обик­новено семейс­тво с бор­бени традиции и бе дарен с необик­новен живот. Роден е в семейс­т­вото на желез­ничаря локомотивен машинист Иван Продев и Надежда Продева — чиновник-касиер в софийско кино, сес­тра на революционера Борис Милев. Прадядо му по бащина линия поп Шино е криел Васил Лев­ски в село Енчовци, а после е ятак на четата на капитан Дядо Никола. Стефан Продев израс­тва в София. Дебютира като жур­налист през 1942 г. във в. „Желез­ничар­ски подем“. Член на РМС от 1943 г. Учас­тва във въс­танието от 9 сеп­тем­ври 1944 г.

Един от съз­дателите на пър­вия ученически вес­т­ник „Сред­нош­кол­ско един­с­тво“ (19451947). Репор­тер във в. „Труд“ (19461948). Завър­шва Вис­шето артилерийско училище. Офицер в БНА (19501954). Дъл­гогодишен главен редак­тор на вес­т­ник „Дума“ (19901999), а преди това редак­тор и на пред­шес­т­веника му „Работ­ническо дело“ (1989) и главен редак­тор на изданията на БТА „Лик“ и „Паралели“ (19651979). Бил е отговорен сек­ретар и завеж­дащ отдел „Пуб­лицис­тика“ на в. „Литературни новини“ (19571959), както и в сп. „Бъл­гар­ска музика“ (1965), главен редак­тор на сп. „София“ (19801984), на вес­т­ник „Народна кул­тура“ („Кул­тура“ в периода 19841988 и 19891990). През 1973 г. е специален корес­пон­дент на БТА във Виет­нам по време на вой­ната със САЩ.

Пред­седател е на Съюза на бъл­гар­с­ките жур­налисти (СБЖ) (19902000) г.

Съп­руг е на опер­ната певица Божана Продева (19301999).

Народен пред­с­тавител от БСП в VII ВНС, XXXVI и XXXVII НС (19901997).

Наг­раден е през 2005 г. пос­мър­тно с наг­радата „Чер­норизец Храбър“, както и с наг­радата „Георги Кир­ков“ (2007 г.). Зас­лужил деятел на кул­турата (1979 г.).

Гор­ните редове са неиз­беж­ната за тези случи биог­рафична справка, а дол­ните редове са тези, които превър­наха пуб­лицис­тич­ния талант на Стефан Продев в съиз­мерител за поколения бъл­гар­ски жур­налисти, за които смисълът на професията е служение на общес­т­вото.

Във време като днеш­ното апатията е падение!

Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпад­нали в масова апатия. И социална, и нрав­с­т­вена, и психологическа.

Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че дър­жавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават пуб­ликата, или я хвър­лят в истерия. Общес­т­вото дори заб­рави да се смее, да се над­с­мива, да мисли сатирично. Един­с­т­вените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж.Все по-видимо Бъл­гария се прев­ръща в страна на пов­семес­тно страдание, което я държи за гър­лото като ламя и не й поз­волява да си поръча поне една ракийка ей така, за раз­туха.

Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въп­роси, тъй като всички усещат, че тъп­чем на място подобно на уморено добиче.Е, има и уйдурми — от татар­пазарищата, та до политиката, — но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба — една зап­лата, няма място и за най-тиха въз­дишка.

Населението се щура зашеметено ту тук — ту там за някакво чуж­доземно екю или за нещо, наречено „социална помощ“, и все по-определено раз­бира, че върви към просия.Майки хвър­лят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чуж­бина, болни хранят бол­ниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, род­нини се стрелят за имоти, бан­дити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги прев­ръща в парче месо.

Докъде ще стиг­нем, ако продъл­жаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще заг­ние съв­сем и ще се превърне в тор за други.Картината е страшна. Бяхме една от лич­ните страни в света, а сега сме на опаш­ката — там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серен­гети. Тя обича резер­ватите. Заб­ранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяж­даме. За съжаление апатията, която ни души, не ни поз­волява да се стрес­нем, да се опом­ним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчай­ващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят Бъл­гария — политиците, и тех­ните пос­луш­ници, прев­ръщат хала ни в раз­менна монета.

Синове и внуци на бивши тър­говци и дум­бази, на рес­титутки и лих­вари — те започ­ват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщ­ност са най-обикновени спекуланти, превър­нали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на общес­т­вото, което спи и не се трогва. То, изг­лежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съд­бата на стадото. То живее от Гер­гьов­ден до Гер­гьов­ден, за да нах­рани ножа. Колачи дал Бог, но те не мис­лят за страдащите.Бедната Бъл­гария! Докога лич­ните й хора — интелиген­т­ните, умните, талан­т­ливите, великодуш­ните — ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще поз­воляват на злото да се шири?Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще под­чиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която пос­тепенно ни прев­ръща в колония? Това вече е тол­кова видимо, че утре никой няма да намери сниз­хож­дение или оправ­дание. Драмата се приб­лижава все повече и повече и общес­т­вото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псев­дореволюционни спек­такли, а за да спре с духа си пос­лед­ната вълна на раз­рухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоб­лагородна и свята. Който не усети мизерията на политичес­кото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си.Така нареченият преход не оправ­дава никого. Това вече не е преход към демок­рацията, а към една вълча сис­тема, която не вещае нищо добро. Ето къде общес­т­вото трябва да нап­рави своя избор. И да излезе от със­тоянието на вцепенение. Когато едно общес­тво иска да живее дос­тойно и справед­ливо, то се бори. Иначе само си слага пран­гите и се прев­ръща в мърша.Всеки ден ни под­нася скан­дални случки и факти, които провокират общес­т­вената съвест. Нека не ги под­минаваме с без­раз­личие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мис­лят за бъдещето, за Бъл­гария, за децата ни, са длъжни да се изп­равят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днеш­ното апатията е падение. Стефан Продев, „Дума“, 25 юни 1997 г.