Вестник Земя

Западният разказ за Украйна се пропуква

Америка не може да се оттегли от наратива си за неизбежното рухване и унижение на Русия

Алис­тър Крук*

Екипът на Бай­дън пос­тави Съединените щати в тол­кова поляризиран „ъгъл“ относно Украйна, че Америка не може да „отс­тъпи“ от наратива си за неиз­бежен колапс и унижение на Русия. След десетилетия тър­гуване с теорията за „ефекта на доминото“, сега Вашин­г­тон парадок­сално чув­с­тва соб­с­т­вената си „коса да се изп­равя“ от страх, че доминото може да се срути.

На 24 фев­руари годиш­нината от кон­ф­ликта в Украйна ще бъде отбелязана от всички западни медии. Само че етикетът „годиш­нина“ е пос­тавен нарочно, за зат­вър­ж­даване на запад­ното твър­дение. Украйна е истин­ска смесица от разединени етноси, кул­тури и древни корени, тя се намира в кон­ф­ликт от десетилетия. И той със сигур­ност не е започ­нал изневиделица миналия фев­руари. Останалият свят, включително Близ­кия Изток, зае твър­дата позиция, че както вой­ната срещу Русия, така и най-вече бит­ките в Украйна, са древна, ток­сична, европейска „вражда“. Тя не е тяхна работа, и те не искат да учас­т­ват в нея. И също така отказ­ват да бъдат принуж­давани.

Това е раз­бираемо. Би било обаче стратегическа грешка да се смята, че Близ­кият Изток би могъл да стои нас­т­рана от динамич­ните процеси, които въз­ник­наха от Украйна. Пос­лед­с­т­вията няма да ги отминат, и те ще бъдат дъл­боко значими за промените, случ­ващи се в Близ­кия Изток.

Може би най-специалният и нов аспект е пъл­ното раз­минаване между двете „реал­ности“ — от една страна, „това, което се случва на бой­ното поле в Украйна и вътре в Русия“, и от друга страна, „това, което се пуб­ликува и раз­п­рос­т­ранява на Запад“.

Двете реал­ности не се допират в почти нито една точка.

Раз­бира се, въз­можно е това да се обясни със със­тоянието на Запада, който „губи топ­ката“. „Вой­ната“ се отк­лонява тол­кова далеч от пър­воначал­ната абсолютна убеденост на Запада в бър­зия колапс на Русия и унижението на врага Путин, че те трябва да прибег­нат до отрицание. Но това е прекалено просто.

Този тип дес­т­рук­тивни наративи са далеч по-често срещани, откол­кото се приз­нава. Един от аспек­тите на тази революция в инфор­мацион­ната война беше обръщането на запад­ния биз­нес модел на медиите: тех­ните приходи вече не идват от читателите, които купуват или се абонират, защото искат и очак­ват истината.

На над­национално ниво сега правител­с­т­вата и тех­ните аген­ции плащат доста добри пари, за да може пот­ребителите да четат тех­ните наративи (както раз­к­риха изтек­лите имейли от Туитър). Няма как да се стои нас­т­рана от този дис­курс. Няма как да се мисли извън новините в социал­ните мрежи.

И това работи… хората пов­тарят раз­казаните реал­ности: Ален Безан­сон беше забелязал, че „просто не е въз­можно да останеш разумен под влиянието на идеологията“. Разумът, в крайна сметка, е едно неп­рекъс­нато внимание към реал­ността, което е несъв­мес­тимо със своеволието и с измис­лиците. Нито може да вирее в стерил­ната почва на ширещия се отказ от кул­тура.

Вече не въз­ник­ват спорове около истината. За нея се съди според вер­ността ѝ към дог­мите на един­с­т­веното пос­лание. Или си „съг­ласен с наратива“, или си „против него“. Запаз­ването на лоял­ност към „групата“ е най-висшият морален прин­цип. Тази лоял­ност изис­ква от всеки член да не пов­дига спорни въп­роси, да не оспорва слаби аргументи и да не изос­тавя пожелател­ното мис­лене. И за да се под­сили допъл­нително убедеността в правотата на „наратива“, онези извън социал­ния балон трябва да бъдат мар­гинализирани и, ако е необ­ходимо, въз­г­ледите им да бъдат без­милос­тно окарикатурени, така че да изг­леж­дат жалки.

Проб­лемът е, че тази методология на запад­ната управ­ляваща класа вече е станала задъл­жителна. Еднакво равно на самоунищожение е както да се опит­ваш да я преодолееш, така и да пос­тавяш под съм­нение ней­ните основни прин­ципи.

И така, в „Израел“ новото правител­с­тво замисля „смяна на режима“ под фор­мата на „съдебна реформа“. Палес­тин­с­ката админис­т­рация е в процес на раз­падане. Правата на палес­тин­ците се погаз­ват още повече, а новият край­нодесен минис­тър на финан­сите Безалел Смот­рич, на когото са въз­ложени широки отговор­ности за граж­дан­с­ката админис­т­рация на „Израел“ и на Запад­ния бряг, обявява „Аз съм фашист и хомофоб“, но добавя, че няма да „убива гейовете с камъни“.

Въз­можно е Нетаняху наис­тина да бъде радикален по отношение на палес­тин­с­ката политика. Въз­можно е също така, не, почти е сигурно, новият минис­тър на национал­ната сигур­ност на Нетаняху, Бен Гвир, да проведе кам­пания от провокации около джамията Ал-Акса, целяща да „пос­тави началото“ на окон­чател­ното въз­с­тановяване на еврейс­кия храм на хълма (обещание от предиз­бор­ната кам­пания).

Но дали САЩ ще осъдят новия израел­ски път, който пос­тепенно лишава от права и лишава от соб­с­т­веност палес­тин­ците?

Какво ще нап­рави Вашин­г­тон, ако наис­тина бъде уст­роена провокация срещу джамията Ал-Акса, която да под­пали региона?

Ще изос­тавят ли САЩ „наратива“ за „споделените цен­ности“ с Израел? Или, след­вайки украин­с­кия модел, просто ще обър­нат реал­ността наопаки и ще обвинят палес­тин­ците и Иран, че са под­с­т­рекатели на кризи?

Може ли Вашин­г­тон да приеме, че Иран — макар и на прага да се превърне в ядрена дър­жава, но все пак такава, която не се стреми към оръжеен статут — не пред­с­тав­лява зап­лаха? Или според прин­ципа, че или си „за израел­с­кия наратив, или си против него“, ще зап­лаши с военни дейс­т­вия срещу Иран, тъй като Израел надигна вой, че Иран е сък­ратил времето за яден „пробив“ до по-малко от година?

Могат ли САЩ да смек­чат тезата си, че „Асад трябва да си отиде“ и че „американ­с­ките сили трябва да останат в Източна Сирия“, тъй като геос­т­ратегичес­кият пей­заж в Сирия се променя в отговор на новата политическа позиция, изработена от Тур­ция, Русия, Иран и Дамаск, която вече се под­к­репя от ключови дър­жави от Пер­сийс­кия залив?

Или няма да се раз­г­раничим от героич­ния наратив за нашите кюр­д­ски и джихадис­тки „стратегически пар­т­ньори“ от Ан-Нусра, които трябва да продъл­жат бор­бата срещу ИДИЛ?

И нак­рая, може ли запад­ният наратив за непоколебимия ангажимент към водения от САЩ „Ред на правилата“ да се прис­пособи към идеята за нов евразийски тър­гов­ски блок, който явно се отказва от долара?

Екипът на Бай­дън очерта място на САЩ в тол­кова поляризиран „ъгъл“ относно Украйна, че сега Америка не може да се оттегли от наратива си за неиз­беж­ното рух­ване и унижение на Русия. Те не могат да го изос­тавят — под­дър­жането му придоби екзис­тен­циален харак­тер за САЩ.

След десетилетия заиг­раване с теорията за „ефекта на доминото“ (като оправ­дание за предиш­ните си преван­тивни военни интер­вен­ции), сега Вашин­г­тон парадок­сално чув­с­тва изп­равяне на соб­с­т­вената си коса от страх, че соб­с­т­веното му домино може да се срине и наративът за глобален западен ред да се раз­бие на пар­чета. Както провокативно каза комен­таторът Ив Смит: „Ами ако Русия категорично победи, обаче на запад­ната преса ѝ е наредено да не го забележи?!“

След това вероятно, като продъл­жение, „наративите на кон­ф­рон­тацията“ между Запада и страните от Близ­кия Изток ще бъдат строго спазени в рам­ките на една широка, дълга война, в под­к­репа на пър­вен­с­т­вото на САЩ.

Алис­тър Крук е дирек­тор на Conflicts Forum, бивш британ­ски дип­ломат от вис­шия ешелон, автор на редица пуб­ликации.

От “Гласове“

Под­заг­лавието е на ЗЕМЯ