Вестник Земя - национален всекидневник

Поетът Недялко Йорданов за живота и неизбежното в него

Скъпи приятели, с риск отново някои от вас да ме упрекнат, че често мисля и пиша за смъртта, ви споделям това стихотворение. То е простичко и кратко, без никакви метафори и поетични каламбури. То просто констатира един факт, който не може да се избегне и който в крайна сметка засяга всеки жив човек на тази земя. Уверявам ви, то не е плод на отчаяние, нито иска да внуши страх. Напротив. Струва ми се, че точно обратното - нека не мислим постоянно кога ще дойде краят. Това в крайна сметка не зависи от нас.

ИМА КОЙ...

Свиквай с мисълта, че утре

вече няма да те има.

Нека е благословена

твоята последна зима.

Кратка е... Не е студено...

Непривично е... Но нищо.

Нацепи дърва... Поддържай

огън в старото огнище.

Все пак още не изгаряй

всички свои ръкописи.

Ах, че гадно огледало!

Ти ли си това?.. Да, ти си!

Суета... Да те запомнят.

После... След като те няма.

И ще е с добро - си вярвай...

Глупава самоизмама.

На кого ще завещаеш

тези стари свои вещи...

Книгите със автографи...

Снимките от разни срещи.

Грамофона със фуния...

Антикварните картини.

Маймун-фотото в кутия...

Всичко трупано с години...

Дневниците и писмата...

Да животът си изтече...

Но е хубаво, че още

има време... Няма вече...

Я, не се излагай... Стига!

Колко още ти остава -

не е в твойта компетентност.

Има кой да го решава...