Всеки човек е имал и ще има спорове. На това обстоятелство е невъзможно да се въздейства. Спорът не означава, че страните са конфликтни или че някой е лош, а другият – добър. Често означава, че не са намерили общ език, на който да се разберат.
Начинът на решаване на спорове може да се избира. Изборът е въпрос на ценности, убеждения и опит.
Ако един рационално мислещ човек не разреши спора си чрез разговор с другия, вероятно първо ще опита да го разреши в процедура на подпомагани преговори чрез съдействие на ОБУЧЕНО ЗА ТОВА ЛИЦЕ – медиатор, и едва ако медиацията приключи неуспешно, съответно бъде прекратена, ще се обърне за защита към съда: от лесното към трудното, защото обратното е по-сложно.
Съдебното производство е сигурен начин да се разрушат взаимоотношения и някой да причини и на себе си нежелани емоции – минимум притеснения. Особено болезнено се усещат съдебните дела за развод по исков ред, когато се иска произнасяне относно вината – тези дела се преживяват тежко и дори травмират дълготрайно разведените – бивши съпрузи – не заради раздялата и промяната в живота, към която трябва да се приспособят, а заради публичното обвинение, усещането за унижение и отказ от разбиране, нуждата от подчинение…; “Соченето с пръст” на някого, от когото са очаквали да бъде перфектен в неперфектен свят, се усеща като несправедливост.
Съдебното решение се налага едностранно и се изпълнява, без да се съобразява с вътрешните преживявания на страните. Възможно е да се изпълни и неправилно решение – неправилното несправедливо решение според статия на един български психолог – вещо лице, се преживява като смърт на близък.
