Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

София °C
Варна °C
Пловдив °C
В. Търново °C
Русе °C
   
Вестник Земя - първа страница

Съб19082017

Брой 158, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.67208 BGN1 GBP = 2.15175 BGN1 CHF = 1.72914 BGN
Back Вие сте тук:Начало Юбилей (2) Гласът на кръвта

Гласът на кръвта

Гласът на кръвта

Хората ми изглеждаха двойни. Около главата на бай Владе имаше цветен кръг, като тия по стените на църквата в Елешница. Прозорчето ставаше по-голямо – през него идеше зелената вълна на боровете. Като че и те искаха да приседнат, да коленичат пред тази магия на песента, която ни правеше всички странно пияни. Бяхме се навъртели, разбира се, около дъсчената маса – седнали, отворили очи към гиздосията на тия момичета, които бяха изгрели като зелените дръвчета ей там, отсреща по снагата на гората. А гласовете им? Отде идеха те? Колко слънце беше багрило тия места, колко пъти месечината е целувала върховете на боровете? Колко вода бе изтекла, колко шума опадала, колко цветен смях бе стихнал, колко вълчи дири дъждове бяха отвлекли надолу в небитието, а песента все е живяла, била е някъде из пазвите на времето, в кръвта на хората – силна и червена, опияняваща като вино, като обич. И сега беше ни повикала с гласовете на момичетата, чиято съдба е в ръцете на тая, същата гора – запазила стъпките, гласовете, спомените на ония преди тях – деди, бащи… И правеха погледите ни луди, и мамеха гърдите ни, та чувахме нашата кръв как говори из жилите ни; беше истинско чудо. Най-странното. Най-голямото. Хората ми изглеждаха двойни. Около главата на Бай Гього също се появи златен кръг като ония по стените в черквата в селото долу. Разбрах – сърцето ми плачеше, не знам от що, очите ми не сдържаха сълзата. В нея светеше всичко от днешното и миналото, в нея оставаше светлината на гласовете у тия момичета. И се питах и все не си отговарях, къде беше скитала тая песен. И другата. И третата. Отде поникнаха гласовете на тия омагьосали ни момичета, съхранили това чудо, което ни караше да се гледаме без думи и с песента да сме сърце до сърце? Повдигнахме се от столовете на някои от парещите извивки на песента, бай Владе не оставаше на мира легена, по който барабанеха чевръстите му пръсти, а бай Гьогата едва задържаше в ръцете си многогласната тамбура. Аз пеех, исках да пея хубаво, като хубавите момичета, но нещо трепереше у мене целия, гласът ми залиташе ту към тях, ту към бай Владе, сетне спираше в очите на брат ми, който пък тичаше към прозореца, може би да посрещне зелената вълна на гората. Тя за първи път от много години слушаше така силно толкова силна песен. Слушала е, разбира се, и друг път тия песни, но друга гора, защото боровете сега са на по няколко десетки години най-много, а песента е от много повече. Брат ми викаше боровете към нашата радост, те преливаха един в друг, вървяха развеселени и свободно пристъпваха към нас, а зад тях се мръкваше, но слънцето се застояваше, омаяно от гласовете на тия светещи момичета.

Залез идеше, но животът на песните из тоя край изгряваше тепърва. Минало имаше, но и днешното грееше над тия простори от гори, падини, зуници, кокозе, бросници. Знаете ли какво значи това? Моите приятели и роднини, земляците ми знаят, а другите сигурно не. Тези названия са запазили заедно с кръвта на песента пак хората на тия ридища, валози, усои и припеци. Зуници нагряваха в ръцете ни като калинки, това са горските ягоди. Помня как по коситба на“Седруле“ танцуваха из слънчевите лъчи и ние се препъвахме от бързането да ги вземем в ръцете си. Моите да са повече от тия на другите. А с бросниците цапахме ръцете и тънките си устни, за да видят по-големите колко много сме яли, как дълги са били стъпките ни из гората. И безстрашни сме. Бросници, това са боровинките. Звучни имена нали! Имена на стръкчета тревички с плодове, които ти откриват красотата на природата и смисъла на детството, наречено също живот. А имената на хората, които бяха опазили тия простори с богатствата и красотите си. Имаше толкова звучни, неразгадани имена – Дунгьовите, Прътевите, Горелевите, Юруковите… Цели родови коренища, заселили кой знае откога тия кърища и букаци, тия землища из Родопа, на броени километри между Елешница и Белица, между Белица и Якоруда, между Елешница и Велинград. Тия краища, наречени България – нашата мила родина. А махалите им – също тъй звучни, гиздосани като гласовете на тия момичета, като песните им, които идеха подобно водите на Златарица и Палатик от дън времето, но силни и омайващи като изгрева, цветни като живота. Една от тях само да ви кажа – Черешка, или Гарванчетата. Имаше и по-малки махалички – от по няколко къщици; намерили хората по пътя на съдбата си къде зеленко, та ливадка се простряла, значи кладенче, или тънка връв на деренце пак с водичка, и решили, къщица струпали, после плевничка, стока запъплила из пазвата на дървета, гласчета на деца поникнали край пещи за хляб и висока тревица. Хукнали из тия нагрети от слънцето или с дълбоки сенки ридишча и падинки. Живот да правят, добро да дирят. Идвали тук, тук и оставали. Изплели из всичко наоколо додето очи могат да видят, пътеки и спомени. Едни залязвали, но други хора изгрявали. Така до днес. И както водата си върви из нанадолнището с гласчето и с блясъка си, тъй и те – с думите си, с песните и със своя поглед напред.

Сега стоя, гледам двойния образ на Бойо, който е вдигнал брадичка нагоре към тавана, и замижал пее. Очите ми пак потъват в златния обръч около главата на бай Владе горския, а мислите ми все там към миналото. Още в ония тръпни години на детството си съм виждал бащите и дядовците на тия момичета. Майките и бабите им по-рядко и трудно – най-важното е лицето на човека да видиш, душата му да чуеш какво говори. А лицата на майките и бабите им бяха скрити за погледи. Такъв бил обичаят, кой знае как ли така е станало във времето. Все в черно ходеха, в черно доземи из тоя черен тогавашен живот. Една педя жито, пет педи ливади, нахвърлей от изгряващото слънце – подир стока и деца из стръмни пътеки и високи дни. Със сиромашия, встрани от други хора. Защото кой знае как ли станало тъй, че бело видело рядко да виждат и с бяла кърпа лицата си криеха. Страх едни от други ни разделяше. Срещнехме ли се елешничанин и баща (така им викахме) с жената и децата му – отбягвахме погледи и дума за добра срещча и добра стига. Чуехме ли гласовете на елешничани, тръгнали за дърва или на коситба към „Седруле“, „Матандере“ или „Печев рид“, скриваха из гората песента си, тя секваше, а в сърцата на елешничани тъмно ставаше. И мене тъмно беше в детското сърце. Като се срещнехме из пътя или по пътека, встрани гледахме едните и другите. А гледам – и козите им същите, и овците като нашите; хляб ядат, песни пеят, в песните им думи като нашите хубави, а ги крият за себе си – от срам ли, от страх ли, кой знае. Слизаха за газие или клинци и подкови, за брашънце или гроздице в Елешница, но само неколцина, другите си оставаха из шумата нагоре, застояваха се на сбор за броени минути и пак тръгваха из дълбокия сняг, из калища или подир стъпки на зайци и друга стока – обратно към своята самотия и тишина. А какво чудо са крили в душите си! Колко слънчеви очи за света имат!

Ето – грейнали лицата на тия, като от приказка дошли момичета, греят престелките им, и блузките им, по плитчиците им се стича слънце, а гласовете им извират от ягодовите им устни. Слушам, след толкова години ясно чувам думите им:

Добър вечер, мала й моме,

гиздаво девойче,

мала й моме,

гиздаво девойче.

Добър, добър, лудо й младо,

по-добра не бива,

лудо й младо,

по-добра не бива…

Тече песента, разлива се като бликащите вълни на слънцето над тия борове, пари сърцето ми и аз се връщам към времето, отдето е дошла. Отдето са дошли всичките ни песни. Да, нашите песни, които сме имали и ние, долу в селото, и те, горе из дивите урвища и из милостиви, малко макар, падинки. Защото днес пътищата ни са едни, те са всеки ден в Елешница. Всички – и по-големите, и по-старите, и младите, и най-малечките. Сега в Елешница има пансион за всички деца на семействата от махалите. А до всяка от тях стига път с автобус поне до централното селище. Има си кметства, с училище и учители, които като истински иманяри разравят големи богатства из фолклора и в бита. Така бяха постъпили те, някои от тях и с момичетата, чиито гласове не даваха на залеза още да си иде, а нашите души омайваше сякаш медовина. И аз вече пътувах към времето на песента им „Добър вечер…“

… Край Места, по брега на бял римски град, встрани от днешните долни бани на Елешница, имало бурен живот. После тия земи си били на българи. А по-късно след нахлуването на османлиите прекръстили града Небушкасаба. Нахлули, разграбили всичко, а хората хукнали като разгонено стадо нагоре, дето е днес Елешница, и още по-нагоре дето са и до днес махалите на хората. Оттогава трябва да са корените и на селото, и на махалите. С едните останали и някои от неканените навярно, та им внушили на тях, на прогонените, че те са с друга кръв. Неподчинилите се насила накарали да приемат тяхната вяра и с техните дрехи заживели из пътеки и във времето. Ала друго имало в кръвта им – гласове на други песни.

Но ето че в това кратко отклонение изгубих нишката на кратката история на песента По българско е било; пак по тоя бряг на Места, дето е бил големият китен град, минавал дълъг път за южни и северни хора. Младо момче гиздаво девойче загледало по пътя си, тук нейде до минералните извори. Жегнало огънче сърцето му, разпалил се пожар и то вече мир нямало без очите на момичето, без нейния поглед и глас. И дочакало тоя ден, когато пак минало с кончетата си край нейния дом, през бащини й двори:

Имаш ле си, мала й моме,

ти конак за мене!

Мала й моме

ти конак за мене.

Йем за мене,

мала й моме,

йем за врано конче.

Мала й моме

йем за врано конче.

И гиздавото девойче свито сърце за гласа му отворило, дълго било и нейното чакане на тоя час:

Имам, имам, лудо й младо,

имам, как да немам.

Лудо й младо,

имам, как да немам!

Йем за тебе, лудо й младо,

йем за врано конче.

Песента бавно се стопи като слънцето зад бориките. Небето се озари, пламна цялото над зелените вълни, момичетата грееха с ясни лица, гиздави и задъхани от песента. Ние гледахме още замаяни – очи в очи. А сърцата ни тупаха. Беше техният пробуден глас, пробуден от песента. Не, самата песен беше гласът на кръвта ни. Той иде от миналото, минал през времето. Беше останал. Пониквал е в сърцата ни. Чрез ония, които си бяха отишли, но бяха опазили нейния корен и живота на наследниците. После дълго още не гаснеше вечерта над нас. А в следващите вечери песента, същата песен, запали и селото, хората обагриха душите си, защото силна като цвят и вино е тя. Запяха и други песни, които бяха кътани под стрехите на тия хора из махалите. А пазените и живели думи и мелодии край огнищата на Елешница намериха пътеки и бродове по посока на валози, усои и припеци… Не попитах само за имената на гиздавите момичета. Бях пленен от песента, беше ми топло от гласа на нашата кръв, пробудена от жарта на думи и звуци. Нищо, бай Владе пак ме е поканил да ида в Матандере. Зажаднял съм и без друго за синина и песен, та сигурно скоро ще стигнем пак до горския пункт с гласовитата печка и къкрещата тенджерка с боб и сланинка. И пак ще слезем до малката хлебарна и кръчмичка. Ще запеем всички. Но най-драго ще ми е да видя ония момичета, макар и пораснали вече. Той знае имената им, знае от кои са родове. Ще ме срещне с тях. И с песните им. Дано не е изтекло много време оттогава и други пътища да не са хванали. Защото широк е днешният свят и за тия хора из ридишта и падини…

Петър Андасаров

България

Икономика

Култура

Животът като цирк, в картините на Жозе де ла Бара

Животът като цирк, в картините на Жозе де ла Бара

Любим персонаж на перуанския художник са клоуните

Циркът винаги е бил изкуство, което буди възхищение. Той е любимо зрелище не само за децата…

Прочети още:

Loading...

Спорт

Селтик попиля с 5:0 Астана на Стоилов

Селтик попиля с 5:0 Астана на Стоилов

Допуснахме твърде много грешки, класата на шотландския тим е по-голяма, призна треньорът на казахстанския първенец

Шотландският шампион Селти…

Прочети още:

Loading...

Свят

Земеделие