Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пет22062018

Брой 122, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.69512 BGN1 GBP = 2.23856 BGN1 CHF = 1.70131 BGN
Back Вие сте тук:Начало Юбилей (2) Гласът на кръвта

Гласът на кръвта

Гласът на кръвта

Хората ми изг­леж­даха двойни. Около главата на бай Владе имаше цветен кръг, като тия по стените на цър­к­вата в Елеш­ница. Прозор­чето ставаше по-голямо – през него идеше зелената вълна на боровете. Като че и те искаха да присед­нат, да коленичат пред тази магия на песента, която ни правеше всички странно пияни. Бяхме се навър­тели, раз­бира се, около дъс­чената маса – сед­нали, отворили очи към гиз­досията на тия момичета, които бяха изг­рели като зелените дръв­чета ей там, отс­реща по снагата на гората. А гласовете им? Отде идеха те? Колко слънце беше баг­рило тия места, колко пъти месечината е целувала вър­ховете на боровете? Колко вода бе изтекла, колко шума опадала, колко цветен смях бе стих­нал, колко вълчи дири дъж­дове бяха отв­лекли надолу в небитието, а песента все е живяла, била е някъде из паз­вите на времето, в кръвта на хората – силна и чер­вена, опияняваща като вино, като обич. И сега беше ни повикала с гласовете на момичетата, чиято съдба е в ръцете на тая, същата гора – запазила стъп­ките, гласовете, спомените на ония преди тях – деди, бащи… И правеха пог­ледите ни луди, и мамеха гър­дите ни, та чувахме нашата кръв как говори из жилите ни; беше истин­ско чудо. Най-странното. Най-голямото. Хората ми изг­леж­даха двойни. Около главата на Бай Гього също се появи златен кръг като ония по стените в чер­к­вата в селото долу. Раз­б­рах – сър­цето ми плачеше, не знам от що, очите ми не сдър­жаха съл­зата. В нея светеше всичко от днеш­ното и миналото, в нея оставаше свет­лината на гласовете у тия момичета. И се питах и все не си отговарях, къде беше скитала тая песен. И другата. И третата. Отде поник­наха гласовете на тия омагьосали ни момичета, съх­ранили това чудо, което ни караше да се гледаме без думи и с песента да сме сърце до сърце? Пов­диг­нахме се от столовете на някои от парещите извивки на песента, бай Владе не оставаше на мира легена, по който барабанеха чев­ръс­тите му пръсти, а бай Гьогата едва задър­жаше в ръцете си многог­лас­ната там­бура. Аз пеех, исках да пея хубаво, като хубавите момичета, но нещо трепереше у мене целия, гласът ми залиташе ту към тях, ту към бай Владе, сетне спираше в очите на брат ми, който пък тичаше към прозореца, може би да пос­рещне зелената вълна на гората. Тя за първи път от много години слушаше така силно тол­кова силна песен. Слушала е, раз­бира се, и друг път тия песни, но друга гора, защото боровете сега са на по няколко десетки години най-много, а песента е от много повече. Брат ми викаше боровете към нашата радост, те преливаха един в друг, вър­вяха раз­веселени и свободно прис­тъп­ваха към нас, а зад тях се мрък­ваше, но слън­цето се зас­тояваше, омаяно от гласовете на тия светещи момичета.

Залез идеше, но животът на пес­ните из тоя край изг­ряваше тепърва. Минало имаше, но и днеш­ното грееше над тия прос­тори от гори, падини, зуници, кокозе, брос­ници. Знаете ли какво значи това? Моите приятели и род­нини, зем­ляците ми знаят, а другите сигурно не. Тези наз­вания са запазили заедно с кръвта на песента пак хората на тия ридища, валози, усои и припеци. Зуници наг­ряваха в ръцете ни като калинки, това са гор­с­ките ягоди. Помня как по коситба на“Седруле“ тан­цуваха из слън­чевите лъчи и ние се препъвахме от бър­зането да ги вземем в ръцете си. Моите да са повече от тия на другите. А с брос­ниците цапахме ръцете и тън­ките си устни, за да видят по-големите колко много сме яли, как дълги са били стъп­ките ни из гората. И без­с­т­рашни сме. Брос­ници, това са боровин­ките. Звучни имена нали! Имена на стрък­чета тревички с плодове, които ти отк­риват красотата на природата и смисъла на дет­с­т­вото, наречено също живот. А имената на хората, които бяха опазили тия прос­тори с богат­с­т­вата и красотите си. Имаше тол­кова звучни, нераз­гадани имена – Дун­гьовите, Прътевите, Горелевите, Юруковите… Цели родови коренища, заселили кой знае откога тия кърища и букаци, тия зем­лища из Родопа, на броени километри между Елеш­ница и Белица, между Белица и Якоруда, между Елеш­ница и Велин­г­рад. Тия краища, наречени Бъл­гария – нашата мила родина. А махалите им – също тъй звучни, гиз­досани като гласовете на тия момичета, като пес­ните им, които идеха подобно водите на Златарица и Палатик от дън времето, но силни и омай­ващи като изг­рева, цветни като живота. Една от тях само да ви кажа – Черешка, или Гар­ван­четата. Имаше и по-малки махалички – от по няколко къщици; намерили хората по пътя на съд­бата си къде зеленко, та ливадка се прос­т­ряла, значи кладенче, или тънка връв на деренце пак с водичка, и решили, къщица струпали, после плев­ничка, стока запъп­лила из паз­вата на дър­вета, глас­чета на деца поник­нали край пещи за хляб и висока тревица. Хук­нали из тия наг­рети от слън­цето или с дъл­боки сенки ридишча и падинки. Живот да правят, добро да дирят. Идвали тук, тук и оставали. Изп­лели из всичко наоколо додето очи могат да видят, пътеки и спомени. Едни заляз­вали, но други хора изг­рявали. Така до днес. И както водата си върви из нанадол­нището с глас­чето и с блясъка си, тъй и те – с думите си, с пес­ните и със своя пог­лед нап­ред.

Сега стоя, гледам двой­ния образ на Бойо, който е вдиг­нал брадичка нагоре към тавана, и замижал пее. Очите ми пак потъват в злат­ния обръч около главата на бай Владе гор­с­кия, а мис­лите ми все там към миналото. Още в ония тръпни години на дет­с­т­вото си съм виж­дал бащите и дядов­ците на тия момичета. Май­ките и бабите им по-рядко и трудно – най-важното е лицето на човека да видиш, душата му да чуеш какво говори. А лицата на май­ките и бабите им бяха скрити за пог­леди. Такъв бил обичаят, кой знае как ли така е станало във времето. Все в черно ходеха, в черно доземи из тоя черен тогавашен живот. Една педя жито, пет педи ливади, нах­вър­лей от изг­ряващото слънце – подир стока и деца из стръмни пътеки и високи дни. Със сиромашия, вст­рани от други хора. Защото кой знае как ли станало тъй, че бело видело рядко да виж­дат и с бяла кърпа лицата си криеха. Страх едни от други ни раз­деляше. Срещ­нехме ли се елеш­ничанин и баща (така им викахме) с жената и децата му – отбяг­вахме пог­леди и дума за добра срещча и добра стига. Чуехме ли гласовете на елеш­ничани, тръг­нали за дърва или на коситба към „Сед­руле“, „Матан­дере“ или „Печев рид“, скриваха из гората песента си, тя сек­ваше, а в сър­цата на елеш­ничани тъмно ставаше. И мене тъмно беше в дет­с­кото сърце. Като се срещ­нехме из пътя или по пътека, вст­рани гледахме едните и другите. А гледам – и козите им същите, и овците като нашите; хляб ядат, песни пеят, в пес­ните им думи като нашите хубави, а ги крият за себе си – от срам ли, от страх ли, кой знае. Слизаха за газие или клинци и под­кови, за брашънце или гроз­дице в Елеш­ница, но само некол­цина, другите си оставаха из шумата нагоре, зас­тояваха се на сбор за броени минути и пак тръг­ваха из дъл­бокия сняг, из калища или подир стъпки на зайци и друга стока – обратно към своята самотия и тишина. А какво чудо са крили в душите си! Колко слън­чеви очи за света имат!

Ето – грей­нали лицата на тия, като от приказка дошли момичета, греят прес­тел­ките им, и блуз­ките им, по плит­чиците им се стича слънце, а гласовете им извират от ягодовите им устни. Слушам, след тол­кова години ясно чувам думите им:

Добър вечер, мала й моме,

гиз­даво девойче,

мала й моме,

гиз­даво девойче.

Добър, добър, лудо й младо,

по-добра не бива,

лудо й младо,

по-добра не бива…

Тече песента, раз­лива се като бликащите вълни на слън­цето над тия борове, пари сър­цето ми и аз се връщам към времето, отдето е дошла. Отдето са дошли всич­ките ни песни. Да, нашите песни, които сме имали и ние, долу в селото, и те, горе из дивите урвища и из милос­тиви, малко макар, падинки. Защото днес пътищата ни са едни, те са всеки ден в Елеш­ница. Всички – и по-големите, и по-старите, и младите, и най-малечките. Сега в Елеш­ница има пан­сион за всички деца на семейс­т­вата от махалите. А до всяка от тях стига път с автобус поне до цен­т­рал­ното селище. Има си кмет­с­тва, с училище и учители, които като истин­ски иманяри раз­равят големи богат­с­тва из фол­к­лора и в бита. Така бяха пос­тъпили те, някои от тях и с момичетата, чиито гласове не даваха на залеза още да си иде, а нашите души омай­ваше сякаш медовина. И аз вече пътувах към времето на песента им „Добър вечер…“

… Край Места, по брега на бял рим­ски град, вст­рани от днеш­ните долни бани на Елеш­ница, имало бурен живот. После тия земи си били на бъл­гари. А по-късно след нах­луването на осман­лиите прек­ръс­тили града Небуш­касаба. Нах­лули, раз­г­рабили всичко, а хората хук­нали като раз­гонено стадо нагоре, дето е днес Елеш­ница, и още по-нагоре дето са и до днес махалите на хората. Оттогава трябва да са корените и на селото, и на махалите. С едните останали и някои от неканените навярно, та им внушили на тях, на прогонените, че те са с друга кръв. Непод­чинилите се насила накарали да приемат тях­ната вяра и с тех­ните дрехи заживели из пътеки и във времето. Ала друго имало в кръвта им – гласове на други песни.

Но ето че в това кратко отк­лонение изгубих ниш­ката на крат­ката история на песента По бъл­гар­ско е било; пак по тоя бряг на Места, дето е бил големият китен град, минавал дълъг път за южни и северни хора. Младо момче гиз­даво девойче заг­ледало по пътя си, тук нейде до минерал­ните извори. Жег­нало огънче сър­цето му, раз­палил се пожар и то вече мир нямало без очите на момичето, без ней­ния пог­лед и глас. И дочакало тоя ден, когато пак минало с кон­четата си край ней­ния дом, през бащини й двори:

Имаш ле си, мала й моме,

ти конак за мене!

Мала й моме

ти конак за мене.

Йем за мене,

мала й моме,

йем за врано конче.

Мала й моме

йем за врано конче.

И гиз­давото девойче свито сърце за гласа му отворило, дълго било и ней­ното чакане на тоя час:

Имам, имам, лудо й младо,

имам, как да немам.

Лудо й младо,

имам, как да немам!

Йем за тебе, лудо й младо,

йем за врано конче.

Песента бавно се стопи като слън­цето зад бориките. Небето се озари, пламна цялото над зелените вълни, момичетата грееха с ясни лица, гиз­дави и задъхани от песента. Ние гледахме още замаяни – очи в очи. А сър­цата ни тупаха. Беше тех­ният пробуден глас, пробуден от песента. Не, самата песен беше гласът на кръвта ни. Той иде от миналото, минал през времето. Беше останал. Поник­вал е в сър­цата ни. Чрез ония, които си бяха отишли, но бяха опазили ней­ния корен и живота на нас­лед­ниците. После дълго още не гас­неше вечерта над нас. А в след­ващите вечери песента, същата песен, запали и селото, хората обаг­риха душите си, защото силна като цвят и вино е тя. Запяха и други песни, които бяха кътани под стрехите на тия хора из махалите. А пазените и живели думи и мелодии край огнищата на Елеш­ница намериха пътеки и бродове по посока на валози, усои и припеци… Не попитах само за имената на гиз­давите момичета. Бях пленен от песента, беше ми топло от гласа на нашата кръв, пробудена от жарта на думи и звуци. Нищо, бай Владе пак ме е поканил да ида в Матан­дере. Зажад­нял съм и без друго за синина и песен, та сигурно скоро ще стиг­нем пак до гор­с­кия пункт с гласовитата печка и кък­рещата тен­джерка с боб и сланинка. И пак ще слезем до мал­ката хлебарна и кръч­мичка. Ще запеем всички. Но най-драго ще ми е да видя ония момичета, макар и порас­нали вече. Той знае имената им, знае от кои са родове. Ще ме срещне с тях. И с пес­ните им. Дано не е изтекло много време оттогава и други пътища да не са хванали. Защото широк е днеш­ният свят и за тия хора из ридишта и падини…

Петър Андасаров

България

Икономика

Култура

Пос­рещ­нахме Бога – Слънце с орфически ритуал

С танц на жриците, след­ван от ритуално факелно шес­т­вие до светилището на богинята Кибела на Зайчи връх, премина пос­рещането на Бога — Слънце…

Прочети още:

Loading...

Спорт

Испания надви Иран с мъка и късмет

Испания надви Иран с мъка и къс­мет

„Ла Фурия” записа победа номер 400 в историята си

Отборът на Испания записа много трудна победа с 1:0 над Иран в среща от група В на свет…

Прочети още:

Loading...

Свят

Земеделие

Дочакахме и чума да мори овцете

Дочакахме и чума да мори овцете

Близо 320 хиляди птици пък ще бъдат унищожени заради грипа, установен във ферма край Добрич

За първи път у нас е отк­рита чума по овцете.Болес…

Прочети още:

Loading...