Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пет23022018

Брой 38, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.59321 BGN1 GBP = 2.2139 BGN1 CHF = 1.69954 BGN
Back Вие сте тук:Начало Мнение (2) Васил Левски в националното ни съзнание

Васил Левски в националното ни съзнание

Васил Левски в националното ни съзнание

Образът на Апостола е втъкан в спомена на всички българи и е неизменна част от колективната национална памет

КАРЕ: Социологът доц. Ивайло Христов е автор на ново изследване „Публичният образ на Васил Левски”, издание на Зов Комерс. Книгата ще бъде представена в Голямата конферентна зала на УНСС на 19 февруари в 17 часа.

Близо век и половина животът и делото на Васил Левски привличат вниманието на множество мемоаристи, български и чуждестранни историци, писатели, публицисти, драматурзи, поети, скулптури, художници.

Като резултат се очертаха контурите на един от най-продължителните и смислово богати дебати около дилемата: „Кой е (и чий е) Левски”?, „Кои са водещите ценности в неговата идеология и богата политическа практика”?, „Кое е онова, което привлича като с магнит към Апостола вниманието на всяка следваща генерация”? Защото, независимо от идейните и естетически предпочитания на авторите (няма значение дали те са учени, журналисти или творци на изящната словесност) всички търсят „своя Левски“ — тенденция, която не се наблюдава при нито една от другите значими фигури в националния исторически пантеон.

На Каравелов примерно, се признават приносите за създаване на БРЦК и издигане равнището на българското политическо мислене, но мълвата свърза името на неговото семейство и с провеждането на просръбска политика, което до ден днешен не е изчистено като фактология в литературата! Стамболов е кумир за едни и злодей за други! Левите сили се прекланят пред Ботев, а десницата го премълчава. И т.н., и т.н.

Единствен Левски е „велик и значим“ за всички българи!? Така се натрупва огромна литература от биографии, монографии, научни статии и студии, публицистика, белетристика, поезия. И тук изпъква голямата реална дилема: защо е така? Защото у него няма користни постъпки, съмнителни дела и нечисти помисли!? Или понеже идеите и жизнения път на Апостола се припокриват напълно? Дали този уникален интерес не е продиктуван от това, че в Левски се събират като във възел всички безспорни добродетели на възрожденската епоха? Или понеже именно тези добродетели са най-значимите структурни съставки у онова, което се нарича истинско държавнотворно мислене и действие? Казано по друг начин – дали Апостола не е най-яркият изразител на ценностите, които са (или по-точно казано „трябва да бъдат“) вечно ядро на българския национален характер?

Това са въпроси, които вече близо век и половина задържат трайния интерес на общественото мнение към живота и делото на Апостола на свободата, към „феномена Левски“. Неслучайно на питането “кой е най-великият българин”, в хода на този наистина колосален идеен дебат, всички са изумително единодушни: Васил Левски е най-чист и свят! За всички той е № 1 дори и в телевизионната класация – „Топ 100“ на великите българи. Стига се вече до ситуация, при която Васил Иванов Кунчев се превръща от някои пишещи, от реално човешко същество в легенда, в национален символ, в своеобразна емблема за измерване на национално достойнство и дори мит. А образът му е втъкан в спомена на всички българи и е неизменна част от колективната национална памет.

Мащабите на дебата върху живота и делото на Васил Левски и особено спецификите на идейните основи, от които се интерпретира фактологията, неизбежно пораждат и различни нюанси в оценките за личността на Апостола. Това е така, защото Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО)? Или е само деятел-практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г., (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно, Левски предаден ли е в Къкрина или сам е попаднал в клопката на заптиетата? В най-ново време започнаха истинските баталии около истината, свързана с гроба на Васил Левски? И най-важното питане: вярвал ли е наистина Апостола, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение, че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н.

Без съмнение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси. И въпреки всички недъзи на българина от епохата на османското владичество – той, Апостола, тръгва да се самопожертва в името на народната свобода!? Така Васил Иванов Кунчев възражда и преобразува същностно, смисъла на апостолството в политиката. С неговото име се свързва представата за Апостола, не само като пръв и непосредствен разпространител на нови идеи, подобно на християнските светци – апостолите Петър и Павел, а като самостойна фигура в световния революционен и политически процес.

В тази своя битност, бил ли е Апостола щастлив? При положение, че той почти никъде в своите писма не се занимава със себе си. Трудно може да се даде еднозначен отговор на всички тези питания, но едно е сигурно. Левски е бил изцяло завладян от своята велика мисия, така че съвсем логично е всичко, извършено за постигането ѝ, да му е доставяло наслада и най-висше удовлетворение. Само така може да се обясни свръхестествената му неуморимост и издръжливост, проявена при наличието на една вечно незарасваща рана, придобита по време на Втората българска легия през 1867 година. 

Така или иначе факт е, че при толкова изписани страници от Апостола много рядко в текстовете му се промъква някакво оплакване от българския народ; там нито веднъж не го виждаме изпаднал в истерия, в колебание и страх; от устата му не се отронило никакво раздвоение или протест срещу сизифовските трудности, които съпровождат жизнения му път. Неизтощимата енергия на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за саможертва говорят, че Апостола е вярвал, че положителните качества на българския народ преобладават над неизбежните дефекти, породени от половин хилядолетното османско господство в Мизия, Тракия и Македония. Левски очевидно е бил убеден, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на ВРО се влива всичко образовано, честно, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането.

Ето защо проблемът за цялостната преценка на Васил Левски е възлов за изясняване на онова вечно значимо от делото му, което трябва да присъства, (днес и в перспектива) в националната историческа памет на българите. Защото за народ като българският, който е лишен от хилядолетна, велика династия, достославна аристокрация и световно известни меценати, именно животът и делата на великите личности, произлезли из средите на самия народ – като Левски, трябва да са основата, за разработването и обогатяването на националната характерова матрица и за градежа на модерната българска държавност. По простата причина, че в нашето време историята вече не е толкова „знание на културния човек за миналото”, което се чете за успокоение вечер преди заспиване. Историческото познание е информационен масив от мъдрост, натрупана през изминатия път, изпълнен с ценности, победи и поражения, които могат и трябва да подсказват: кое е добро и кое е лошо за съдбата на народа? Как трябва и как не трябва да се служи на себеподобните, за да се обогатяват националните идеали и жизнения път на поколенията?

Така, че те да се изкачват стремително по цивилизационна спирала към нови и нови върхове. А не всяка българска генерация да започва своя житейски път от някакви нови, „цивилизационни нули“ (1788, 1919, 1923, 1944, 1989 г.), при които опитът, постиженията и знанията на хората от предишната епоха да са абсолютно ненужни и отричани безапелационно от онези, след това!

Ето защо целта на монографията е да се покаже как се формира и обогатява представата за Васил Левски в българското общество? Как се оценява реалната роля на тази велика личност в българската история и с какво животът и делото на Апостола са допринесли за обогатяване на душевността на българския народ? Какъв е фокусът, през който различните исторически епохи четат документацията и спомените за Левски? Има ли мостове и приемственост между оценките на отделните генерации или и в тази област на българското духовно битие се наблюдават отделни „вълни“ на единодушие и дори признаци за поява на разномислие? Кои са мотивите, които моделират неговия образ в представите на изследователите от различните поколения, и какви са факторите, под чието влияние те се променят? Защото дебатът за живота и делото на Апостола се води вече век и половина от негови съвременници, от историци, писатели и културни дейци — личности, които традиционно играят основополагаща роля при вграждането на ценностите в народното самосъзнание.

България

Икономика

Култура

Спорт

Съдийски синове получиха наряди за Първа лига

Съдийски синове получиха наряди за Първа лига

Ангел Ангелов ще ръководи ЦСКА – Черно море, а Стефан Апостолов – Септември - Левски

Ангел Ангелов беше определен за съдия на мача от 22-рия …

Прочети още:

Loading...

Свят

Земеделие