Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пон21052018

Брой 98, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.66016 BGN1 GBP = 2.23971 BGN1 CHF = 1.66128 BGN
Back Вие сте тук:Начало Историята е една (2) И остана поет на борбата во веки веков!

И остана поет на борбата во веки веков!

И остана поет на борбата во веки веков!

Преди 140 години в свободна България се ражда поетът-революционер П.К.Яворов, който посвети живота си на «истинска народна и човешка служба».

Пейо Крачолов Яворов (псев­доним на Пейо Тотев Крачолов), забележителен поет, драматург и пуб­лицист и активен учас­т­ник в национал­ноос­вободител­ните борби на бъл­гарите в Македония и Одрин­ско, е роден в град Чир­пан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. На поробените си братя той пос­вети едни от най-хубавите си творби «Хай­душки коп­нения. Спомени от Македония.19021903» и «Гоце Дел­чев» (1904 г.). Поет-смутител, революционер — «нех­ранимайко», Яворов е изг­раден от най-здравата и най-крехката сплав, от която нацията ни е изваяла своите изб­раници Раков­ски, Лев­ски, Ботев, Гоце Делчев.И той като тях свър­зва живота си с една борба — с една «истин­ска народна и човешка служба».

На всеки бъл­гарин са извес­тни неж­ните слова от стиховете на поета Пейо Яворов. Четем ги и ги преп­рочитаме, а всеки път, вземем ли отново в ръцете книгите с неговите стихове, отк­риваме в тях нещо ново, което да ни раз­вър­нува и накара да се замис­лим над драматич­ната му житейска съдба. За най-скъпото на света — свободата, той написа пламенни стихове и когато идва времето на дело да покаже съп­ричас­т­ността си към поробените му братя в Македония и Одрин­ско, не се поколебава да вземе оръжието в ръка. През 1901 г. той се запоз­нава с Гоце Дел­чев и оттогава двамата стават нераз­делни другари в бор­бата. Дос­тоен за въз­хищение е идеализ­мът на поета, пос­ветил се на едно дело, което не може да му донесе никакви лични облаги. В чис­тотата на порива си той се вдъх­новява от без­корис­тието на въз­рож­ден­ците и от най-висшата етика на революционерите, изразена в думите на апос­тола Васил Лев­ски: ”Ако спечеля-печеля за цял народ, ако загубя-губя само мене си.”

В края на 1901 година поетът е в тежка идейна и психическа криза. В писмо от 15.ІХ.1901 г. до зет си Николай Най­денов Яворов изповядва: ”Целият мой вът­решен мир е раз­валини, ако не намеря религия, която би ме вдъх­новила, аз съм загубен.” И затова в освободител­ното дело на Македония Яворов се хвърля с цялата пламен­ност на своя нес­покоен характер.Отношението му към поробените бъл­гари е същес­т­вена и монолитна част от всеоб­щия светог­лед на поета. През 1895 г. във в. „Глас македон­ски” отпечатва стихот­воренията „Нап­ред” и „На родоп­с­ките заточеници”, които раз­к­риват неговото отношение към освободител­ното движение. Още тогава младият поет има желание да се прех­върли с чета в Македония, но не успява в намеренията си. Това ще стане няколко години по-късно. Философията на Яворов за бор­бата е съв­сем ясна в неговото съз­нание. „Да отидеш да умреш за другите-пише той в писмо до приятеля си Неделчо Гар­ванов — в цветежа на годините си, без да очак­ваш някаква под­к­репа за себе си, това говори за една нрав­с­т­веност, която се стреми към височините на идеала”.

На 30.ХІІ.1901 г. по негова молба Яворов е освободен от служ­бата си като начал­ник на телег­рафопощен­с­кия клон в София. На другия ден поетът започва да издава в.”Дело”, което на прак­тика означава и актив­ното му включ­ване в македон­с­кото освободително движение. През януари 1902 г. Яворов заминава с чета в Македония. Оставя близки, отлага твор­чес­ките си планове и грабва пуш­ката, за да се втурне по стръм­ните пътеки на планините, опиянен от роман­тиката на бор­бата. „В очите на хората — пише Яворов на Николай Най­денов — моето пред­п­риятие неп­ременно ще бъде вратоломна аван­тюра. Но ти знаеш цената на хор­с­ките мнения. Без вратолом­ната аван­тюра на „нех­ранимай­ковци” като Ботев Бъл­гария днес не би фигурирала на всес­вет­с­ката карта”. На 6.ІІ.1902 г. П.К.Яворов минава границата и заедно с четата на Михаил Чаков отива в Македония. Това е пър­вото му посещение в поробената страна и с него той получава бой­ното си кръщение в революцион­ното движение. „Аз пог­лед­нах надире към България:там дой­дох на божия свят,там оставих и всичко мило — ще напише след години Яворов. — Пред мене беше Тур­ция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава…След месец скитане от село на село, като стоях един ден и плен­ник на „вър­ховис­тка” чета, аз напус­нах цар­с­т­вото на сул­тана и се вър­нах горещ „цен­т­ралист”. За учас­тието на поета в четата вой­водата Михаил Чаков ще каже след­ните думи: ”Яворов беше бодър и весел, шегуваше се. Ние знаехме кой е с нас и гледахме на него като на божес­тво ”.

В началото на 1903 г. поетът отново облича комит­с­ката униформа, този път в четата на Гоце Дел­чев, която на 6 януари 1903-та минава снежна Рила и през Бан­ско и Нев­рокоп се отп­равя за Сер­с­кия революционен окръг. Тук, при поробените братя, поетът започва да издава нелегален хек­тог­рафиран (хек­тог­раф — ръчна машина за вадене копия от ръкопис, б.а.) вес­т­ник за нуж­дите на революцията, който се казва “Свобода или смърт“. За помощ­ник на Яворов е определен учителят Мицо Кирилиев от Кукуш. От комит­с­кия лист излизат 12 броя — пър­вият излиза на 10.ІІ.1903 г. в с.Крушево, Демир­хисар­ско, а пос­лед­ният — на 21.ІV. 1903 г. в с. Ляхово, също Демир­хисар­ско. Пред­наз­начението на това бун­товно издание, замис­лено в навечерието на Илинденско-Преображенското въс­тание е да задоволи нарас­налите нужди на организацията от революционна литуратура, издавана в самата Македония. Яворов е и автор на пуб­ликуваните материали, и редак­тор, и „печатар” на вес­т­ника. „Вече настанени,ние залавяхме работа — грижите около „вес­т­ника” — раз­казва революционерът. – Прегънат на две и сложил хар­тия на коляното или изтег­нат по гърди, аз пиша увод­ната статия и подавам едно по едно дребни лис­т­чета на Мица. Зас­танал на колене пред газов сан­дък, той преписва с хек­тог­рафическо мас­тило върху голям лист…”

На 17 фев­руари, сед­мица след издаването на пър­вия брой на вес­т­ника, двамата бойни другари се раз­делят: Яворов остава да списва бун­тов­ния лист, а Гоце продъл­жава по революцион­ните пътеки на Македония. Те повече не се срещат, защото Гоце пада убит на 4 май в сражение с тур­ците в с. Баница, Сер­ско. В средата на май Яворов се зав­ръща в София за под­готов­ката на пред­с­тоящото въс­тание. Десет дни по-късно отново е с комит­ски дрехи и пушка в ръка, този път като чет­ник на Яне Сан­дан­ски. След около два месеца, заради въз­ник­нало между него и Сан­дан­ски нап­режение, напуска четата и през Бан­ско и Рил­с­кия манас­тир се зав­ръща в Бъл­гария, броени дни преди избух­ването на Илинденско-Преображенското въс­тание.

За чет­върти и пос­леден път Пейо Яворов влиза в поробена Македония по време на Бал­кан­с­ката война през октом­ври 1912 г. Ден след обявяването на мобилизацията той е наз­начен за вой­вода. В архива на щаба на Македоно-Одринското опъл­чение е отбелязано: “Чета №15, Пею Яворов с 10 пушки в Раз­ложко и Нев­рокоп­ско“. Пак на след­ващия ден поетът се вен­чава с Лора Каравелова в Подуен­с­ката чер­ква. “Не ми се искаше да оставя моят Пейо да замине, без да сме вен­чани, струваше ми се, че моето щас­тие ще озари труд­ния му път и че ний ще се раз­делим с пред­чув­с­т­вия за хубаво и щас­тие во бъдеще — пред­чув­с­т­вия, които трябва да се осъщес­т­вят…“, пише Лора до сес­т­рата на поета Екатерина.

След обявяването на вой­ната четата на Яворов, заедно с тези на Христо Чер­нопеев и Йонко Вап­царов, в аван­гарда на бъл­гар­с­ките войски, освобож­дават градовете Бан­ско, Нев­рокоп, Драма. Малко извес­тен обаче е фак­тът, че вой­водата Яворов учас­тва в прев­земането и на още един град по време на вой­ната — Кавала, проявявайки заедно с другарите си смай­ваща изоб­ретател­ност и смелост. Историците зас­лужено ще отбележат, че глав­ната фигура в тази невероятна аван­тюра е Михаил Чаков, който е най-опитен от всички. Учас­тва както в Илинденско-Преображенското въс­тание, тъй и в най-голямата следилин­ден­ска битка на ВМОРО — “Епопеята на връх Ножот“ през юли 1907 г. На 23 април 1906 г. Михаил Чаков заедно с Атанас Спасов се връщат в с. Баница и изравят кос­тите на убития през 1903 г. Гоце Дел­чев, като ги оставят скрити под светия прес­тол на чер­к­вата. Поетът Пейо Яворов е интелек­туалецът на групата. Неговите поз­нания по чужди езици доп­ринасят изк­лючително много за успеха на безум­ната идея. Йонко Вап­царов, баща на знаменития бъл­гар­ски поет Никола Вап­царов, се включва във ВМОРО още в пър­вите години на ней­ното основаване. След Илинденско-Преображенското въс­тание от 1903 г. е арес­туван и лежи в зат­вор в Солун. Роденият в ловеш­кото село Дер­манци през 1868 г. Христо Чер­нопеев е бивш офицер от бъл­гар­с­ката войска с чин поручик. Учас­тва в аферата “Мис Стоун“ през 1901 г. За спасяване на американ­с­ката мисионерка за първи и пос­леден път в своята история САЩ дават откуп от над 100 кг злато на комитите!

На 25 октом­ври 1912 г. край гр. Драма вой­водите Й. Вап­царов, М. Чаков, Хр. Чер­нопеев и П. Яворов искат среща с генерал Стилиян Ковачев, коман­дир на Родоп­с­кия отряд. Пред­лагат му с част от войс­ките си той да се прид­вижи на юг към Бяло море и да прев­земе Кавала. Генералът обаче отказва, защото преценява, че акцията ще зат­рудни воен­ните му планове. Тогава Яворов излага своята нап­раво фан­тас­тична идея как може мирно да се прев­земе стратегичес­кият град край морето. Планът е четиримата вой­води да се пред­с­тавят за преден отряд на нас­тъп­ващата към Кавала бъл­гар­ска войска, за нейни пар­ламен­тьори. Така в ран­ното утро на 27 октом­ври 1912 г. вой­водите, облечени в бъл­гар­ски военни униформи, потег­лят за беломор­с­кия град, за да изпъл­нят този гениален план да бъде овладян прис­танищ­ният град Кавала, без да гръмне нито една пушка. Водени от съд­бонос­ното решение, от клет­вата: Да победят или да умрат!

“На 27 октом­ври ние се изп­равихме на височината, която обх­ваща като в клещи красивия град Кавала, прос­нал снага на беломор­с­кия бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се — пише в спомените си Михаил Чаков. — Сил­ният тропот на буй­ните ни коне смути съня на зас­палите стражари. Те нас­качаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като зам­ръз­нали. Пред тях стояха четирима бъл­гар­ски кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси ман­лихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицер­ски дрехи с капитан­ски пагони, Христо Чер­нопеев, Йонко Вап­царов и Михаил Чаков — тримата с подофицер­ски пагони. Малко по-късно целият град знаеше, че са прис­тиг­нали пар­ламен­тьори на бъл­гар­с­ката войска, раз­положена на бойни позиции около града. Въп­реки пролив­ния дъжд и страш­ните свет­кавици улиците бързо се изпъл­ниха с народ.“

Четиримата вой­води отиват в конака при гръц­кия владика и го молят да предаде на тур­с­ките власти, че в града има бъл­гар­ски пар­ламен­тьори. Владиката обаче протака повече от час отговорът с надеж­дата, че през това време в Кавала ще прис­тиг­нат гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града. Тогава Яворов пред­лага вед­нага до отидат до тур­с­кия конак, където да накарат кай­маканина да предаде града. След драматичен раз­говор, на който присъс­т­ват град­с­ките пър­венци — мюсюл­мани и офицери от мес­т­ния гар­низон и след зап­лахата, че войс­ките на генерал Стилиян Ковачев са заели позиции в скалите край града, кай­маканинът предава сабята и револ­вера си на Яворов. «Гледах и не вяр­вах на очите си. Студ ме обля и аз нас­т­ръх­нах. Пог­лед­нах Яворов. Той дър­жеше в ръце предаденото му оръжие и също беше нас­т­ръх­нал. Чер­нопеев и Вап­цара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вяр­ваше това, което ставаше! Сън ли бе, или дейс­т­вител­ност?! Нашата фан­тас­тична аван­тюра се увен­чаваше с успех!“, пише с въз­торг Михаил Чаков в спомените си. След като четиримата вой­води поз­д­равяват насъб­ралите се стотици граж­дани със свободата, вед­нага изп­ращат двама кон­ници до Драма със след­ното съоб­щение за генерал Ковачев: “Тая вечер четирима македон­ски вой­води — Яворов, Чер­нопеев, Вап­царов и Чаков, зав­зехме по чудо пет­десет­хилядна Кавала, без пушка да пукне. Войс­ката и полицията се предадоха доб­роволно. Очак­ваме ви!“. Днес никъде в гръц­ките учеб­ници по история няма да прочетете кой е освободил през 1912 г. от тур­ско роб­с­тво Кавала. И в самия град няма да видите знак, който да бележи онзи паметен ден, когато шепа бъл­гари дръз­ват да се изп­равят сами срещу голяма отлично въоръжена сила, залагайки главите си.

След тази безумна аван­тюра по прев­земането на Белия град, както по-късно ще нарече Кавала писателят Димитър Димов, в средата на ноем­ври 1912 г. Пейо Яворов тръгва за Бъл­гария, защото четата му е изпъл­нила пос­тавената задача. “Сега се движехме по обрат­ния път. От Кавала прис­тиг­нахме в Драма, а оттам потег­лихме през Просечен и се спус­нахме в село Баница — отбел­зва в спомените си неговият чет­ник Георги Венедиков, който го прид­ружава до столицата. — Яворов намери кмета, чийто баща беше зак­лан от тур­ците на моста. Заедно с кмета отидохме в чер­к­вата, където една бабичка пазеше черепа на Гоце Дел­чев. Яворов пое просъл­зен черепа от бабата, все го гледаше и каза: “Ето широкото чело на Гоце“. Докато стояхме в чер­к­вата, Яворов дър­жеше черепа в ръце. От чер­к­вата отидохме в улич­ката, където е убит Гоце Дел­чев, положихме кръста, който носехме още от Кавала, и свещеникът прочете молитва. Аз изс­т­релях една пачка пат­рони… Вой­водата беше печален, мъл­чеше, очите му потъм­няха.“ На 25 ноем­ври Яворов се връща в София.

Още по-мрачен е поетът вой­вода в началото на 1913 г., защото пред­чув­с­тва задаващата се национална катас­т­рофа. На 7 януари той изп­раща в Солун писмо до Данаил Крап­чев, също учас­т­ник в комит­ска чета, а по-късно издател на в. “Зора“: “Македония отива. Сърби и гърци зав­ряха нечис­тите си нокти в гър­дите на Македония и раз­къс­ват дробовете й. Писах и на Тодор Алек­сан­д­ров. Не е ли краен час да се пред­п­риеме нещо? Где е Матов, где е Док­тора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почув­с­т­вуваш всич­кото без­надеж­дие за бъдещето на нашето национално дело. Всич­ките македон­ски планини, с гробовете на тол­кова пад­нали борци, сякаш лежат на гър­дите ми и аз не мога да дишам“. Двадесетина години по-късно във в. “Зора“ Крап­чев ще отбележи: “Към края на пог­рома с Яворова се срещ­нахме на Чер­ната скала. Той беше по-черен от нея“.

На 30 ноем­ври 1913 г. заради рев­ност се самоубива любимата му Лора. Яворов също прави опит — остава жив по чудо, но полус­ляп. Тръг­ват мълви из София, че комитата е пус­нал кур­шума в сър­цето й. В най-тежките мигове от живота му негов най-верен другар остава Тодор Алек­сан­д­ров. Години наред ги свър­зва общата болка, наречена Македония. Всеп­риз­натият ръководител на ВМРО Тодор Алек­сан­д­ров ще каже след­ните думи за Яворов пред руски корес­пон­дент, запитан дали в движението учас­т­ват поети и худож­ници:” Да, имаме такъв човек. Това е Яворов. Той като никой друг раз­бира най-дълбоката същ­ност на нашето движение. Той може би от гледището на док­т­рината не е тъй ортодок­сален, както на мнозина от нас би се искало да бъде. Но най-после това не е важно. Работата не е в това, кое течение от македон­с­ката революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македон­с­кото движение трябва да вдиг­нем цял народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изк­лючително чист и чес­тен човек. В неговите думи се вслуш­ват всички, заради което всяка негова дума е особено ценна и важна…” Яворов му отвърща с жест, дос­тоен за благород­ник, като пос­вещава стихот­ворението си „Заточеници” на Тодор Алек­сан­д­ров.

На 16 октом­ври 1914 г. заб­равен от приятели, но не и от македон­с­ките си другари, изпад­нал в мизерия, слепият Яворов изпива отрова и наново прос­т­релва черепа си. Този път ръката му не трепка и слага край на живота му, след като общес­т­вените хули близо година го сочат като главен винов­ник за смъртта на любимата му Лора. В пос­лед­ния си миг преди смъртта поетът написва прощал­ното си писмо до Тодор Алек­сан­д­ров, започ­вайки с обръщението „Брате Тодоре”. Тази изповед на отиващия си от зем­ния свят страдалец никой бъл­гарин и човек не може да чете и не ще може да чете рав­нодушно и спокойно не само днес, но и за в бъдеще, защото в нея има велики чув­с­тва на обич и всеот­дай­ност, на вяр­ност и благород­с­тво. Защото само само „изк­лючително чист и чес­тен човек” като Яворов може да напише: ”Брате Тодоре, Прости ме ти, нека ме прос­тят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме раз­бере и прости. Целувам те дъл­боко трог­нат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря ти за тия девет­с­тотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо кур­шум както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че ней­ният син (аз се считам за неин) умря в свободна Бъл­гария увен­чан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поз­д­рав от нашата майка мъченица — тя е вече щас­т­лива!” Предай моите сър­дечни поз­д­рави на домаш­ните си. Горещо стис­кам ръцете на Христо Матов и Х.Татарчев и Ал.Протогеров. Целувам те. Сбогом. Твоя Пейо.”

Учас­тието на Яворов в революцион­ното движение за освобож­дение на Македония се прев­ръща в негова жиз­нена съдба до края на зем­ните му дни. Умирайки далеч от поробената вече от сър­бите Македония, в завещанието си той ще поиска: “Да бъда пог­ребан с турис­тичес­ката кур­тка, шаечни пан­талони, с ботушите и ако не се намери кас­кета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях пригот­вен за нея“. Четири дни по-късно в. “Кам­бана“ помес­тва след­ното съоб­щение: “Пог­ребението на поета стана днес по обед. За пос­леден път ще мине през столицата П.К.Яворов, който от няколко месеца, слепец, се движеше като сянка между нас. Но той пак ще остане да живее между нас — чрез своите творения и чрез живия спомен на своя бурен живот. Родом чир­панец, Яворов стана македонец. Яворов бе роден поет, живя като борец и умря като герой, сломен от жес­токостта на нашето страшно време“.

Поетът революционер Пейо Яворов воюва и с пуш­ката, и със словото за свободата на Македония. Поробената страна му даде прос­тор за прояв­ление на неук­ротимата му енер­гия, превърна в живо дело меч­тите му да бъде полезен на революцион­ното дело, внесе живот­ворен полъх в неговата поезия. Затова с право Яворов се счита за син на Македония, защото там той откри и намери себе си. За да остане во веки веков поет на бор­бата!

Поетът е пър­вият кмет на свободен Нев­рокоп

На 18 октом­ври части на Родоп­с­кия отряд на генерал Стилиян Ковачев и сборна чета, в аван­гарда на която е и Яворов, влиза в Нев­рокоп. Около поета бързо се събират много негови стари бойни другари и сърат­ници от годините на революцион­ната борба, с които обсъж­дат бъдещето на този стар бъл­гар­ски край. На другия ден на заседание на мес­т­ния революционен комитет Яворов единодушно е изб­ран за пръв кмет на освободения град.

Пред големия поет и драматург на дневен ред се пос­тавят трудни проб­леми — за прочис­т­ване на Нев­рокоп от останалите в него тур­ски вой­ници, за изг­раж­дането на мес­т­ните органи за управ­ление, за съз­даване на бол­ница и започ­ване на редовни занятия в училището. На този пост Яворов стои едва пет дни, защото потегля с четата си на юг, към Драма, където бъл­гарите също чакат да дойде свободата. Но като кмет на Нев­рокоп, по нас­тояване на неговите жители на 19 октом­ври той изп­раща писмо до премиера Гешев, в което благодари на бъл­гарите от свобод­ната родина за всич­ките жер­тви, които те дават пред “олтара на целокуп­ното отечес­тво за въз­тър­жес­т­вуване на народ­ния идеал“.

В знак на почит и уважение към пър­вия кмет на града, през 40-те години на миналия век в Нев­рокоп е въз­диг­нат бюст на този изк­лючителен бъл­гарин. Абсолютно същият бюст на поета за първи път обаче е пос­тавен в Борисовата градина. Около съз­даването му има много интересна история. Тя е свър­зана с пламен­ното стихот­ворение “Арменци“, което поетът написва в края на ХІХ век в защита на армен­с­кия народ, под­ложен на нечуван геноцид от тур­с­ките националисти и шовинисти.

В началото на трй­сетте години в Бъл­гария се съз­дава армен­ски комитет, който се заема със задачата да се съберат волни пожер­т­вувания за въз­дигане памет­ник на П.К.Яворов. За целта е издаден и специален позив. Уст­ройва се голяма вечер, на която прочув­с­т­вена реч произ­нася вид­ният бъл­гар­ски учен професор д-р Асен Златаров. В нея той казва, че Яворов съв­сем зас­лужено може да се нарече не само син на бъл­гар­с­кия, но и на армен­с­кия народ, за когото написва прочув­с­т­вени стихове.

С изработ­ването на памет­ника се заема арменецът Крикор Ахаронян. Любопитна биог­рафия има този худож­ник. Роден е в Тбилиси и учас­тва в революцията от 1917 година. През 1921 г. идва в Бъл­гария, където завър­шва Художес­т­вената академия. Памет­никът на Яворов, който съз­дава, е тър­жес­т­вено отк­рит в София на 18 август 1935 година. Поетът революционер е изоб­разен в момент на съзер­цание и самов­г­лъбеност. Под бюста е пос­тавен и над­пис: “ От приз­нател­ните арменци“.

Ахаронян живее в страната ни до 1946 година, след което заминава за род­ната си Армения. Там раз­вива активна твор­ческа дей­ност, става професор и получава званието “Народен худож­ник на СССР“. Интересно е да се знае, че Крикор Ахаронян съз­дава след това още няколко памет­ника на Яворов, подобни на този в София. Единият от тях е в Кюс­тен­дил, а другите са пос­тавени в градове на Пирин­с­кия край — Благоев­г­рад, Пет­рич, Раз­лог и Гоце Дел­чев в знак на почит към поетич­ното и революционно дело на Яворов.

х х х

Поводът да напиша тези исторически бележки е моят дядо по май­чина линия Георги Поп­михай­лов. Роден в Доб­ринище, той е учител и кмет на селото. През 1896 г. като юноша се зак­лева пред камата и револ­вера на Гоце Дел­чев, че ще служи до смърт на македон­с­ката организация. За това свидетел­с­тва Лазар Томов в своите спомени. Моят вуйчо Михаил Михай­лов ми е раз­каз­вал, че Яворов е идвал в Доб­ринище и се е срещал с мес­т­ните революционери. Бележка за това има в книгата на Михаил Кремен “Романът на Яворов“.

Вуйчо ми много искаше от властта преди 10 ноем­ври 1989 г., а и след това, на една от чеш­мите да се сложи над­пис за това посещение на Яворов, та гос­тите на Доб­ринище, когато пият от бис­т­рата планин­ска вода, да си спом­нят за поета. Тази негова мечта за “Яворова чешма“ така и не се сбъдна, защото за управ­ниците както преди, така и сега, тези неща са маловажни — от тях не може да се извади финан­сова изгода!